Нямаше вина, но ето казаха му го. Жоро болезнено преживяваше този момент.

Дядо му Георги разбра за случилото се от баща му. Той разбираше как се чувства внука му. Затова му каза:

– Жоро, не очаквай да се отнасят почтено с теб в този живот.

– Но какво съм им направил, за да ме обвиняват така? – едва сдържаше сълзите си младежът.

– Все ще се намерят хора, които ще казват и вършат неща, с които да те наранят, – старецът нежно потупа внука си по рамото, – такива, които не заслужаваш.

– Това беше много подло от тяхна страна.

– Когато някой се отнася лошо с теб, приеми го като възможност, да му покажеш милост, – топло се усмихна дядо Георги. – Прости му, независимо, че те е наранил.

– И да не му върна тъпкано? – ядът фучеше яростно в думите на Жоро.

– Какво значение има какво мислят или казват те за теб, – кротко продума старецът, – дръж фокуса си върху Бога. Неговото мнение е по-важно за теб.

– Господ, та Господ, – изригна Жоро, – те ме обвиниха несправедливо, а ти ми говориш …

И той възмутено вдигна ръце.

– Не забравяй, че Той те облича в Своята праведност и святост, – продължи дядо Георги, – одежди, за които е платил с кръвта Си. Това е скъпоценен дар, чиято цена никой не може да плати.

– Тогава какво да правя когато другите се отнасят непочтено към мен?

– Нашите пътища не са като Неговите, – въздъхна старецът. – Това трудно осъзнава всеки от нас. Разбери, само Той може излива в сърцата ни мир и любов чрез Духа Си.

Васко бе постоянно недоволен от нещо. Нищо не му харесваше и все си мърмореше:

– Аз съм най-ощетения в този живот. На други им се падат повече пари, отколкото се нуждаят; просторни и красиви домове; луксозни коли…. А на мен? Само мъка и неприятности.

Един ден, слушайки оплакванията на Васко, дядо Петър се приближи към него, потупа го рамото и попита:

– Пак ли се самосъжаляваш? Ти си здрав и силен, останалото ще постигнеш с труд и постоянство.

– Какво знаеш ти? Каква ми е ползата, че съм млад, в разцвета на силите си, когато нищо не спори? – тъжно каза Васко.

– Ти не осъзнаваш какво имаш…….

– Какво толкова имам? – разпали се Васко.

– Би ли се съгласил за милион да ти отсекат ръката? – попита старецът.

Васко се стресна, сякаш се събуди от сън.

– За нищо на света, – тръсна ядосано глава младежът.

– Добре, нека да не е ръката, но поне кракът или едното око? – старецът с любопитство погледна Васко.

– Ти подиграваш ли ми се, старче? – яростно размаха ръце Васко. – И за милиард не бих ги дал.

– Ето ти сам виждаш, – усмихна се дружелюбно старецът. – Бог ти е дал това, което и за милиард не може да се купи, а ти се оплакваш, че си беден и неуспешен.

– Тогава какво да правя? – Васко с надежда впери поглед в мъдрия старец.

– Много просто. Нужно е правилно да се разпоредиш с богатството, което имаш. Не се оплаквай, а се стреми напред и Бог ще ти помогне.

Имаше си дядо Петър пъстър и гръмогласен петел. Това не бе птица, а цяло чудо.

Петелът гордо се разхождаше из двора и наглеждаше любимите си кокошки и пилета. От време на време проточваше врат и извисяваше глас:

– Кукуригу, кукуригу…..

Едно от любимите му занимания бе да рови в купчината тор до обора, където намираше нещо вкусно за себе си.

Изведнъж заваля. Вече втори ден дъждът непреставаше.

Петелът помръкна, загуби гласа си. Увеси гребен и тихо едва чуто шептеше:

– Противен дъжд. Мразя те.

По това време дядо Петър изпращаше внуците си, които му бяха дошли на гости.

Той им предаде вързопа, който бе приготвила баба Мара. Само тя знаеше какво има вътре, но със сигурност щеше да се хареса на внуците, когато го отвореха у дома си.

– Щях да заколя петела, – каза дядо Петър, – но много валеше и никак не ми се излизаше от къщи. Ще му отрежа главата следващия път при по-хубаво време.

– Май дъждът спаси петела, – обади се една от квачките.
– Хубавото е, че не го заклаха днес, – додаде патката. – Щяхме да загубим сладкогласния си певец.

Дъждът продължаваше да вали.

Петелът си легна в курника с кокошките. Натъжен бе.

– Е, ако не беше този дъжд, – каза си той, – денят щеше да бъде къде- къде по-хубав.

Заредиха се топли есенни дни. Вечерите бяха приятно прохладни, а сутрините студени. В замяна на това слънцето топлеше обилно през деня, което не беше характерно за сезона.

Дядо Стойчо и чичо Трифон се бяха събрали в кръчмата. Двамата не за първи път си правеха компания. Мислите на единият събуждаха размисли в главата на другия.

– Живеем в общество, където се предлагат най-различни стоки, – подръпна мустака си дядо Стойчо.

– Търговците са станали големи специалисти, – поде чичо Трифон. – Те ни накарат да се чувстваме не много добре, подчертавайки нашите „нужди“. Опитват се да ни убедят, че празнината в сърцето си можем да запълним с това, което ни предлагат.

Старецът се засмя:

– Целия този рекламен шум ни води до чувството на незадоволеност.

– И как преодоляваме това чувство? – попита недоволно Трифон.

– Опитваме се бързо да забогатеем. – отбеляза старецът. – Играем на тото, участваме в лотария или работим на няколко места, за да изкараме повече пари.

– Правим се на богати, когато сме напълно разорени, – раздразнено подвикна Трифон. – Говорим си за големи коли, ваканции или огромни къщи, въпреки че не бихме могли да си позволим никоя от тях. В резултат от това чувстваме болка и мъка.

– Ламтим за много неща, – махна припряно с ръка дядо Стойчо. – Колкото повече получаваме, толкова повече искаме, от нищо не сме доволни.

– Така е, – съгласи се Трифон, – защото позволяваме ревността и завистта да властват в живота ни.

– Аз си мислех, че двете са едно и също нещо, – измърмори под носа си дядо Стойчо.

– Не е така, – тупна с ръка по масата Трифон. – Ревността иска това, което нямаш, а при завистта желаеш и другия да не го притежава. И двете не са полезни. Те ограбват радостта ти.

– Тогава какво предлагаш? – хитро погледна дядо Стойчо събеседника си.

– Фокусирай се на това, с което Бог те е благословил и бъди благодарен за това, което Той е направил за теб. Тогава ще бъдеш напълно задоволен, – заключи Трифон.

Двамата чукнаха чашите си и всеки потъна в мислите си. След като изпиха питиетата си двамата бавно се надигнаха и се отправиха към вратата.

Дядо Тони бе майстор дърводелец. Работилницата му се намираше на главната улица. Той имаше помощник, който обучаваше.

Изработваше прозорци и врати, но понякога майстореше шкафове, маси, столове и всякаква мебел, която му поръчваха.

Често се налагаше да отказва поръчки, защото бе претрупан с работа, но клиентите настояваха:

– Не искаме да ходим при друг майстор. Ти си тертиплия. Изпипваш всичко. Твоите мебели са ненадминати.

Старецът работеше бавно с търпение и много любов. Сякаш дъските и талпите, от които пресъздаваше своите творения бяха живи същества.

Работилницата му винаги бе пълна с хора. В нея се отбиваха на приказка и за да научат новините и събитията по света.

Людете споделяха със дядо Тони страховете си, неволите и обратите в живота си.

В студените зимни дни помощникът му Тошко черпеше посетители с греяна ракия или вино, но най-често пристигналите сядаха на сгъваемите столове и просто разговаряха.

А през това време дядо Тони режеше с бичкията, рендосваше дъските като използваше различни рендета и лепеше с туткал сглобките.

Той никога не използваше железни пирони, а квадратни дървени клечки, предварително натопени в лепило. Набиваше ги с дървен чук, като преди това пробиваше дупки на местата, където щеше да ги зачуква.

Когато туткалът изсъхваше, така майсторки рендосваше мястото така, че се получаваше идеална гладка повърхност.

Почти цялото му внимание бе отдадено на това, което вършеше, но се вслушваше и в разговорите, които се водеха край него.

Всеки се чувстваше като желан гост в работилницата на дядо Тони. И за това си имаше основателна причина.

Човек влизаше при дядо Тони, споделяше болката и мъките си, получаваше някоя утешителна и добра дума, сбогуваше се и на негово място идваше друг.

Всички възприемаха старецът като свой близък приятел, за това много го обичаха.