Поради много уникално заболяване 19-годишнатат жителка на Обединеното кралство в продължение на две години се превърнала в заложник на собствения си апартамент.

Това заболяване във всеки един момент можело да доведе до анафилактичен шок.

Момичето е бил диагностицирано с тежка алергия към миризмата на  всякакви храни. По тялото ѝ се появявали червени петна. Започвали конвулсии, имала и дихателни проблеми.

Девойката е била принудена да се храни само с моркови, сладък лук, целина и чесън, защото само при тези продукти не се предизвиквали алергични реакции в тялото ѝ .

За да улеснят живота на дъщеря си, за която лекарите не намерили лекарство, с което да я излекуват, родителите ѝ построили стерилно помещение, в което не прониквали странични миризми.

Девойката половин година се лекувала чрез  десенсибилизация, за да изчезне свръхчувствителността ѝ. Казано по-просто, момичето съзнателно се подлагало на специална „ароматна атака, като постепенно дозата „се увеличавала“.

В резултат на това, шест месеца по-късно, девойката е била в състояние да спи на отворен прозорец, а осем месеца по-късно да седнат на масата за вечеря заедно със семейството си.

Здрача се спускаше бавно над града. На небето една след друга се запалваха безброй звезди. Градът уморен от шумотевицата на деня затихна.

И там на най-горния етаж на една стара къща живееше Мартина. В нея се бе натрупало множество обиди и отчаянието силно я гнетеше.

Тя отвори прозореца и се качи на покрива. Студен вятър развя косите ѝ. Мартина седна на керемидите и обгърна коленете си.

– Какво чакам? – каза си тя. – Ще скоча долу и ще се избавя от проблемите си.

Вятърът се засили и започна силно и безжалостно да се блъска в тялото ѝ, сякаш бе разбрал намеренията ѝ и искаше да ѝ помогне по-бързо да ги реализира.

Мартина се загърна в дрехата си и отчаяно прошепна:

– На никого не съм нужна. Всички ме мразят.

Мартина не приличаше на останалите си връстници, беше някак по-различна и останалите я избягваха. Родителите забързани нанякъде, желаещи да изкарат много пари, забравяха да обърнат внимание на порасналата си дъщеря.

– Кой ли ще съжалява за мен, ако умра и изчезна от този свят? – Мартина изливаше спонтанно болката си, ….. но изведнъж трепна. – Ами баба? Ще издържи ли сърцето ѝ?

И тя видя топлите очи на възрастна жена, добродушната ѝ усмивка, разперените ѝ ръце готови винаги да я прегърнат и закрилят. Баба ѝ бе единствения човек, който истински я обичаше.

– Ако го направя, – каза си Мартина, – ще ѝ причиня огромна болка.

Девойката погледна надолу. Улиците чернееха, потънали в дълбок сън. Чу се лай на куче.

И Марина  си спомни за онова малко кученце, което бе намерила на пътя. Тя го приюти наблизо в една изоставена барака, защото, не ѝ разрешиха да го внесе в къщи. Често ходеше при него и му носеше храна. То въртеше опашка и радостно подскачаше край нея. Любовта и предаността на  това четириного създание не веднъж бе сгрявало душата ѝ.

– Какво ще прави то без мен? Кой ще му носи храна? Ще погине самичко.

Колко време бе седяла на покрива Мартина не знаеше, но на хоризонта се появи светлина и звездите почнаха да избледняват. Първите лъчи на слънцето докоснаха премръзналото ѝ тяло. Роди се новият ден.

Мартина погледна към събуждащи я се град. Светлината постепенно оживяваше градския пейзаж.

– Каква красота! – По лицето ѝ се разля ведра усмивка.

На сърцето ѝ почука Надеждата и ѝ прошепна:

– Не трябва да се отчайваш. Животът не е толкова лош, ако се вгледаш внимателно в него, ще откриеш колко добро се таи там. Само трябва да пожелаеш да го забележиш.

Мартина се усмихна, разкърши схванатите си ръце и весело прибави:

– Самоубийството не е изход от неизбежните сътресения в живота. Всеки преминава през такива. Искам да се науча да се наслаждавам на всеки ден, да обичам живота.

Мартина се вмъкна през прозореца на стаята си и се приготви да започне нов живот.

Младен скоро стана татко. Той реши да снима дъщеричката си и да се похвали в социалните мрежи с нея. Така той постави нейна снимка в мрежата, на която дъщеря му недоволно гримасничи след къпане.

Много от хората, които видяха снимката я одобриха и го поздравиха. Други се пошегуваха с младия баща:

„Когато порасне, тя няма да се омъжи за червенокос и брадат мъж с татуировки“.

Но сред остроумията имаше един коментар, който сериозно разтревожи Младен.

В него педиатър пишеше:

„Струва ми се , че бебето има жълтеникави очи. Не твърдя нищо със сигурност, понякога една снимка може да е малко жълта. Но ми се струва, че на момиченцето кожата и очите имат жълт отенък. Възможно това да е физиологична жълтеница….. Надявам се, че всичко с бебето е наред, а у мене просто е надделяла професионална параноя“.

Загриженият баща за всеки случай реши да провери здравето на дъщеря си и се консултира с лекар.

В поликлиниката потвърдиха:

– Детето има неонатална жълтеница.

– Това опасно ли е за нея, – попита уплашено Младен.

– Детето просто трябва да бъде повече време на слънце или да премине курс на фототерапия. Ако не започнете лечението на жълтеницата веднага, това може да доведе до печални последствия.

Ето как една снимка и навременен коментар запазиха здравето на едно бебе.

Надя в детската градина се изявяваше като способно момиче и никой не се съмняваше, че тя е добре подготвена за училище.

Преди да тръгне на училище Надя премина стандартната проверка за готовността ѝ да се обучава. Това не е много сложно, но при Надя нещата се объркаха още от самото начало.

– Здравей Надя, – поздрави я изпитващият, – нека да започнем от по-лесното.

Психологът нареди на масата круша, ябълка, праскова и портокал.

– Как можем да ги назовем само с една дума? – посочи плодовете психолога и се обърна към Надя.

Момичето се уплаши и наведе глава.

– Добре, нека да продължим по-нататък. Ето сега на масата лежат краставица, патладжан, домат и картоф. Как всички тях можем да наречем с една дума? – отново попита психологът.

Надя се разтревожи и нервно започна да се върти на стола си.

– А черешата, малината и ягодата?

– Не си спомням, – тихо каза Надя и едва задържа сълзите си.

Тогава психологът се обърна към майката на Надя:

– Мисля, че не трябва да бързате да я пускате на училище. Нека остане още една година в детската градина.

Майка изгледа неразбиращо психолога.

– Та аз ѝ зададох най-елементарните въпроси, – каза психологът.

Майката погледна дъщеря си и я попита:

– Надя, ти наистина ли не знаеш как се наричат тези неща с една дума?

– А, май си спомних, – радостно възкликна момичето, – това са макети, модели ….

Дълго време Лидия се опитваше да убеди съседката си да отиде с нея на църква. И всеки път удряше на камък.

– Защо да ходя на църква? – питаше съседката ѝ Невена. – Имам си всичко в живота. Е, когато се освободя или може би когато се пенсионирам,… ще отида някой ден.

Лидия много съжаляваше за отказите ѝ.

Невена беше прекрасен човек, добра и отзивчива. Работеше на две места, но за себе се харчеше само за най-необходимото. Всичко даваше на децата и внуците си, на тези който живеят много по-зле от нея, многочислени далечни роднини, съседи. Не подминаваше беден човек на улицата. Споделяше всичко с чужди съвсем непознати хора.

Но Невена нямаше желание да престъпи прага на църквата, за да се спаси.

Лидия много пъти ѝ обясняваше, че това е важно, опитваше се да ѝ даде духовни книги, да прочете за Исус Христос и какво е направил Той за хората. Молеше се за нея, но усилията ѝ бяха напразни.

Един ден Невена сподели с Лидия:

– Да знаеш само колко много обичам внуците си. Всяка седмица с нетърпение очаквам да ги види. Намирам си някакъв предлог и понякога сама отивам при тях. Истината е, че всеки път за мен това става все по-трудно, след година едва ще мога да се добирам до тях.

– Ами ако внуците ти не ги доведат тази събота? – попита Лидия.

– О, – размаха ръце Невена, – веднъж зетя и дъщерята заедно с децата отидоха на почивка за две седмици, едва дочаках завръщането им.

– А ако заминат на работа в чужбина, да кажем за година, две?

– Няма да мога да го преживея! Ще умра от мъка! – призна Невена.

– И аз се чувствам така, – каза Лидия. – Страхувам се от мисълта, че във вечността ще бъда без Бога. И там, след живота ми на земята, не ми се иска да бъда без Него….Ще бъде такава мъка, каквато тук човек не може да си представя дори.

И Лидия си тръгна.

Странно, но днес Невена дълго гледа след нея замислено. Тя вече не се вълнуваше и не се радваше на внуците си, които весело играеха на пясъка в градината.

Нещо се бе пробудило в нея … и тя закопня за Този, Който бе отхвърляла толкова много пъти.