Бащата на Ваня стана наркоман, когато тя бе на 12 години. Тя растеше, а неговата зависимост ѝ създаваше проблеми. Разрушаваше живота ѝ.

Когато Ваня стана на 16 тя каза на баща си:

– Ако искаш да се пребориш с проблемите си, то позвъни ми и ще ти помогна с всичко, което мога, но само ако решиш.

Той грубо ѝ бе отговорил:

– Не се занимавай с мен, гледай си живота.

Веднъж по телевизията даваха някаква авария, в която била убита жена. След това дадоха описанието на автомобила, с който бе извършено убийството.

Ваня се облече и изтича до дома на баща си. Там завари колата му, на която единият прозорец бе разбит, липсваше едно от огледалата. Предния капак бе огънат, а предния фар го нямаше.

– Ясно, – каза си Ваня, – той го е извършил.

Тя знаеше как да постъпи, но я разкъсваше болката, че това е направил нейния баща.

Накрая набра номера на полицията и разказ всичко по телефона.

Полицаите веднага дойдоха и установиха, че това е същия автомобил. Ваня плачеше:

– Какво ще му направите, той не е бил на себе си?

– Чуйте, момиче, жената която е ударил, с последни сили е отблъснала дъщеря си, за да не пострада, но сама е попаднала под гумите на колата.

Ваня продължаваше да плаче. Тя знаеше, че е постъпила правилно, но знаеше и какво я очаква.

Баща и заради порока си бе унищожил едно семейство, но нейните близки нямаше да ѝ простят, че бе предала баща си.

вечер, родители, апарат, топчици, морфин, жици, щипки, действителност, чудо, Ана бе само на година и пет месеца месеца. След менингита поличи инсулт и бъбречна недостатъчност.

Детето бе в болницата и в кома. Към него бяха включени машини, които поддържаха живота ѝ.

– Това не е Ана, а само тялото ѝ, което не може да диша самостоятелно, – каза лекарят.

– Това означава ли, че дъщеря ми е мъртва? – С насълзен очи попита Людмила, майката на момиченцето.

Лекарят само кимна с глава.

– Тогава нека нейните органи да послужат на някой друг, – каза тъжно бащата на момиченцето.

Така бе взето решение, Ана да бъде изключена от поддържащите я машини, а органите ѝ да се дадат за трансплантация.

За последната вечер, която родителите на Ана щяха да прекарат с нея преди да я изключат от апаратите, които поддържаха живота ѝ, майка ѝ купи топчици, които малката ѝ дъщеря толкова много обичаше.

Започнаха да изключват апаратите, лампите угаснаха. На момиченцето биха морфин.

Людмила прегърна освободената от жици и щипки Ана. Струваше ѝ се, че това е някакъв сън, а не действителност.

– Ана, ти знаеш колко много те обичаме, – Людмила вярваше, че дъщеря ѝ я чува…..

Детето бе толкова топло. Който и да я погледнеше, ще реши, че само е заспала.

Людмила целуна дъщеря си. И стана чудо. За изненада на лекарят и медицинския персонал момиченцето започна самостоятелно да диша.

Множество очи се насълзиха от възторг и радост.

Родителите на Моника много се караха. Който и да ги чуеше, как се обиждат и нагрубяват, едва ли би си помислил, че тези хора се обичат, дори би попитал:

– Как са се събрали да живеят заедно?

Тези спорове и скандали продължаваха година след година. Моника се мъчеше да ги помири. Понякога плачеше, защото смяташе, че тя е причината, те да са толкова нещастни.

Един ден, когато Моника бе на 10 години, майка ѝ си събра багажа, по точно взе всичко от апартамента и си тръгна. Мебели, съдове, дрехи, техника, всичко бе отнесено…

Моника плачеше и молеше майка си:

– Мамо, недей! Моля те остани!….Тук ли ще ме оставиш? Какво ще правя без теб?

Майка ѝ си тръгна, а Моника остана в оголелите стаи.

Тя позвъни на баща си и хлипайки му разказа:

– Мама си отиде…. взе всичко….

Баща ѝ бе разтревожен , но се опита да я успокои:

– Мони, аз съм на работа, не мога да си тръгна веднага. Затвори всички прозорци и врати. Стой там и ме чакай.

Интересно защо, но в този момент в съзнанието на Моника изплува вкусен сандвич. Такъв баща ѝ винаги ѝ правеше. И тя реши:

– Ще направя един за него.

Получи се доста красив и вкусен сандвич. Моника намери една останала пластмасова чинийка и го постави в нея. И зачака баща си.

Изминаха три часа. Когато баща ѝ се върна той бе потресен от „изкормения“ си доскорошен добре обзаведен дом.

Изведнъж Моника му подаде пластмасова чинийката със сандвич и каза:

– Това е за теб.

Изоставеният мъж седна до дъщеря си и подели сандвича с нея. Той едва сдържаше сълзите си. Беше разстроен, но трябваше да бъде силен пред малката си дъщеря.

Минаха шест години. Баща и дъщеря добре се справяха с предизвикателствата на живота.

Една вечер бащата попита Моника:

– Помниш ли онзи сандвич, който ми поднесе в изпразнения апартамент?

Моника тъжно се усмихна.

– Твоят малък жест ….. в един от най-лошите периоди в живота ми …. ми върна надеждата….

Тя е родена на 10 декември. В историята е известна не само като дъщерята на поета Байрон, но и като първият програмист.

Графинята математик описала изчислителна машина и написала първата програма, когато още компютри не са съществували.

На нейно име е наречен език за програмиране „Ада“, а терминологията въведена от лейди Байрон се използва и до днес.

Графинята била толкова умна и привлекателна, че съвременниците ѝ я обвинявали във връзки с дявола, а тя не отрекла това.

В дома на Петрови имаше две момиченца Нели на седем години и Мими на четири.

Времето беше хубаво и Нели предложи на майка си:

– Ние с Мими ще идем на разходка, нали нямаш нищо против, мамо?

Беше почивен ден и никой за никъде не бързаше. Майка им Надежда само кимна с глава и двете момичета тръгнаха.

След известно време звънна телефона. От него звучеше плачещия глас на Нели:

– Мамо, Мима изчезна ….. загубих я …..

Надежда скочи бързо, съобщи на останалите в дома, какво се е случило, разпредели районите на търсене и бързо се отправи към вратата.

Когато я отвори, в къщата се възцари пълна тишина. На прага стоеше „виновницата на тържеството“.

Мими не можеше да стигне до звънеца, затова бе застанала пред вратата и чакаше някой да я отвори.

Тя видя облечените си родители и баба си, и попита:

– Къде отивате?

– Вече никъде, – усмихна се Надежда.

Като майка се опита да се овладее и да не изкрещи на малкото дете. Знаеше, че една неправилна реакция, може да нанесе непоправима травма на дъщеря ѝ.

Бащата и майката се спогледаха, а бабата само вдигна пръст към устните си.

Надежда попита:

– Къде е Нели?

– Тя срещна една своя приятелка. Стана ми скучно и си тръгнах към къщи, – обясни спокойно Мими.

Явно на Надежда ѝ предстоеше разговор и с двете момичета.

След няколко минути си дойде и Нели. Тя бе цялата обляна в сълзи.

Когато Надежда я видя в такова състояние побърза да я успокои:

– Мима се прибра. Каза, че си срещнала своя приятелка, а на нея ѝ станало скучно край вас, за това си тръгнала към къщи.

– Мамо, – хлипаше още Нели, – всичко разбрах. Прости ми. Ще се грижа в бъдеще по-добре за сестра си.

Майка ѝ я прегърна и детето се успокои.

С по-малката и дъщеря тя поговори по-късно.

Този урок бе от полза и за двете момичета.