Китайският университет за наука и технологии наскоро въведе изключително реалистичен робот за преценка на обществеността под името Jia Jia. Този робот е създаден по образа на жена и наистина изглежда съвсем естествено.

Jia Jia е в състояние да общуват и да си взаимодействат с хората и да променя изражението на лицето си, изобразявайки различни емоции. Даже реагира, когато го приближат, за да му направят снимка. Държанието на робота е типично женско.

Разработчиците са създали  Jia Jia за три години. Устните на робота се движат, когато говори, а очите му се движат съвсем естествено.

Но все още трябва да се помисли, как роботът ще се смее и плаче или как да се измени външният вид на ръката му, която до този момент напомня на ръка на манекен от магазин за дрехи.

Ръководителят на проекта Чен Сяопин е казал, че в бъдеще планират да оборудват робота с навици за обучение и умения да разпознава лица.

Този човек имаше само един бъбрек, а в медицинският му картон не беше отбелязана бъбречна операция. Докато умиваха какво да правят телефона извъня:

– Казвам се Ралица Петрова и работя като хирург в санаториум високо в планината. Бих искала да поговорим за Сашо и това, което ви е изненадало.

Тихомиров се уговори с жената, как да стигне до санаториума и тръгна.

Когато пристигна дърветата бяха изгубили сенките си и тъмнината напредваше с бавна крачка.  На вратата го срещна слаба, средна на ръст жена, с прошарени коси и усмихнато лице.

– Преди три години Сашо дойде тук. Беше извървял пеша целият път до тук. Изглеждал уморен и сестрите решили, че е за спешното, но той им казал:

„Аз се чувствам добре и съм напълно здрав. Мога ли да поговоря с някой лекар от отделението за трансплантация?“

Поискал да даде единия си бъбрек.

Попитали го: „На кого искате да го дадете? На болно дете, роднина или приятел?“

Той казал, че няма значение, искал да даде бъбрека си на някой, който имал нужда от такъв.

Тогава ме извикаха от отделението. Пред мен стоеше клошар на средна възраст, с започваща да побелява коса. Така се запознах със Сашо.

– Вие приехте ли „спонтания“ му дар? – попита Тихомиров.

– Отпратихме го веднага, – каза Ралица. – Казах му, че не можем да направим това.

– После е идвал пак? – бързо се досети Тихомиров.

– Да, идва още два пъти. На третия път ме попита: „Какво означава думата филантропия?“

– А, ….любов към ближния, – смотолеви набързо Тихомиров.

– Тогава тои ми каза: „Защо само на богатите е позволено да обичат ближния си? И аз искам да съм филантроп“. Беше решил по този начин да помага на хората. Убедих се, че говори искрено. Направихме му изследвания и всичко беше наред.

– А той как се държеше, не забелязахте ли нещо нередно в държанието му? – попита Тихомиров.

– Направихме му и психологически тестове, – каза Ралица. – Беше напълно нормален и способен сам да вземе такова решение. Но постави едно условие.

– Условие? – Тихомиров погледна косо жената.

– Трябваше да му се закълна, че това ще остане тайна и на никого няма да кажа. Не искаше пациентът да се чувства задължен към него. „Никаква слава“, така ми каза.

– На кого присадихте бъбрека? – попита Тихомиров.

– На една жена и всичко мина много добре.

– А, той разбра ли? По-късно видяхте ли го?

– Потърсихме го за да му благодарим, това беше един прекрасен жест от негова страна, но той си беше тръгнал без да се обади на никого.

Това беше направо невероятно, за напълно непознат човек да жертваш бъбрека си. И все пак някой го беше направил, безплатно.