Това са останки от някогашен велик мегалитен паметник, една от най-известните археологически забележителности в света.
Стоунхендж е бил построен на три етапа. Това, което е останало днес, са развалините от всичките етапи. Макар че има свидетелства за човешка дейност в района на равнината Солсбъри,  която по онова време е била залесена, преди около осем хиляди години, първият етап на градежа започва преди малко повече от пет хиляди години. Най-ранните строители са използвали еленски рога, камъни и дървени оръдия, за да издълбаят голям пръстен, широк метър и осемдесет и с диаметър 100 метра. Центърът му на места бил дълбок до 2 метра. Една дъга била оставена отворена и били издигнати два камъка като стълбове на порта. Единият от тези камъни още стои: Камъка на заколението.
Следващият етап започнал преди около пет хиляди години. От него не е останало нищо видимо, но съществуват археологически доказателства, че в кръга е била издигната дървена постройка. Там са открити глинени чирепи и обгорели кости и се предполага, че Стоунхендж може да е било място за погребения или жертвоприношения.
През следващите хиляда години Стоунхендж бил разширен и променен. Големите камъни, оцелели до днес, датират от този период на градежа.
Смята се, че в средата на кръга са били издигнати до осемдесет колони от син пясъчник. Те образували два полукръга, разположени един в друг. Всеки от тези огромни камъни тежал поне четири тона и бил изваден от кариера в планините Пресели в Уелс, на повече от 380 километра оттам. Самото транспортиране на огромните каменни плочи през гъсто залесения терен, през планини и реки, е представлявало необикновен подвиг и показва колко важен е бил Стоунхендж за древните хора, които са го построили. Възможно е гигантският олтарен камък някога да е стоял изправен. Той тежи шест тона.
Някъде по това време входът бил разширен и при изгрев, особено по време на лятното слънцестоене, дълги сенки са се протягали към центъра на кръга. А по време на зимното слънцестоене, слънцето е залязвало между камъните.
Още по-късно, преди малко повече от четири хиляди години, бил издигнат кръг от тридесет камъка, чиито върхове били съединени с каменни плочи. Това бил още един необикновен подвиг. Всеки от изправените камъни тежи около двадесет и пет тона. Камъните идват от кариера, намираща се на повече от тридесет километра северно от Стоунхендж, и са били грижливо изсечени, полирани и оформени. В този кръг е имало пет трилита, наредени в полукръг, като най-малките били в краищата, а най-големият в центъра. Най-малкият трилит бил висок шест метра.
С течение на вековете мястото било изоставено и почнало да се руши. Природата, стихиите и голямото тегло на камъните накарало някои от тях да хлътнат в земята и постепенно подредбата на кръга се развалила.
Стоунхендж е поразителен, грандиозен и загадъчен и въпреки че се изследва от векове, още не знаем за какво е бил използван. Дали е бил място за погребения, или както мнозина предполагат, място за религиозни ритуали. Сега той се свързва с друидството, религията на древните келти, и макар че келтите със сигурност са го използвали, както него, така и много от другите каменни кръгове и монументи, разпръснати из околността, те не са го построили. Съществуват безброй митове и легенди за това място; дори го свързват с Мерлин и Артуровия цикъл.
Една от най-разтърсващите изненади, които преживяват хората при посещение на Стоунхендж, е колко близо до този древен паметник минават пътищата.  Шосето А–344 минава много близо до първоначалния пет хиляден годишен кръг.
Стоунхендж е включен в списъка на световното наследство на ЮНЕСКО.

Това е една мрачна гора в подножието на планината Фуджи. През гъстите дървета на парка не прониква нито един слънчев лъч. Тук компасите престават да работят.
Японците наричат това място „Гората на самоубийците“. От 1950 г., в тези гъсталаци, повече от петстотин човека са се разделили с живота си.
Вместо надпис “ Не хвърляйте боклука!“ в гората има обявления с молба дошлите тук да помислят за роднините и близките си. Навсякъде са поставени телефоните номерата на заведения, където може да се намери психологическа помощ. Има и видеонаблюдения.
Но въпреки всичко, измъчени хора добре облечени продължават да умират. Туристи от време на време се натъкват на телата на умрелите или „оръжието на убийството“ под формата на таблетки или въжета с примки.
Не може да се каже, че тук разходката е приятна.

Тази необичайна амфибия не е експонат от музея за восъчни фигури, а истинска Bombina variegata.
Този представител без опашка има една особеност. Цялото ѝ тяло, включително и очите има светлобежава окраска. Това е така, защото е албинос.
Своето име този вид е получил благодарение на ярките жълти петна, които украсяват черното или тъмносиво коремче.
Лишени от цветни пигменти албиносите жаби изглежда напълно различно, но не са по-малко привлекателни от другите.
Този вид земноводни обитава Централна и Източна Европа. Най-комфортно се чувстват на планински или хълмист терен, в близост до бреговете на потоци, малки езера и рекички.
Те са толкова малки, само 35-55 мм, че е лесно да намерят подслон под скали, мъртви листа и паднали дървета в котловините.

Отново притъмня, започна да ръми. Тежкото сиво небе легна ниско над планината. Облаци затулиха по-високите върхове. В дълбоките долове плъзнаха белезникави мъгли. Беше тихо. Чуваше се как едва чуто ромоли дъждът по оскубаните от ветровете върхари.
Прошумоляваше откъснато листо, сякаш някой леко въздишаше насън. Миришеше на мокра шума, на прогнили коренища и стебла. Тук и там по клоните  пискаха застрашително животинки, щом усещаха опасност.
В гората беше глухо и тъжно. Между дебелите стволове на дърветата безшумно се провираше жълточервената есен, с туника от окапали листа и с покривало от бяла мъгла, който се влачеше подире й, като крило на ударена птица.

Изследователи от Гана и Великобритания забелязали, че въпреки недостига на влага, през последните 40 години в Западна Африка, биомасата в района съвсем не е намаляла.
Тази находка напълно опровергава предположението, че с настъпване на сушата всички растения без изключение ще изсъхнат и вместо да поглъщат въглеродния двуокис, той ще се отделя в атмосферата.
Времето за наблюдението е продължило от 1990 г. до 2010 г. Били изследвани 10 хиляди дървета и растения. По време на суша те цъфтели.  Между тях се оказали малко изискващи и по-приспособени видове. Изглежда растенията загиват от недостиг на влага само при краткосрочни и внезапни засушавания.
Ако засушаването продължава десетилетия, както в Западна Африка, във флората става преразпределение на ролите. Общия баланс на циркулиращия въглероден газ остава ненарушен, за сметка на светлолюбиви растения с малки потребности за вода, които започват да се увеличават в сравнение на сенколюбивите вечно зелени тропически видове. В първите се е изработил имунитет срещу сушата. Биомасата в гората при такова разпределение може да нарасне.
Учените трудно могат да определят, кое игнорира засушаванията в другите части на планетата. Те не са много сигурни, че при продължително отсъствие на вода, растенията сами ще могат да намерят изход от положението. Въпреки запазването на общата биомаса, броят на видовете в тропическите гори постоянно намалява.
За учените е очевидно, че за кратките и продължителни суши в моделирането и прогнозирането трябва да се използват много различни стратегии.