Стефан бе мисионер и пътуваше от църква на църква и от място на място.

Една дъждовна вечер той бе сам зад волана, а му предстоеше дълго пътуване.

Притеснен от ситуацията, той се помоли:

– Господи, помогни ми да остана буден през целия път и да стигна безопасно до мястото, където ще служа.

След няколко минути на пътя му помаха човек край шосето. Стефан обикновено не взимаше стопаджии, но този път си каза:

– Вън вали. Този човек ще се намокри, а после може да се разболее. Я по-добре …

Той спря колата и покани човека да се качи.

Стефан много се зарадва, когато разбра, че непознатия е християнин, който имал приятели, които като него вършили Божието дело.

Двамата се смееха и споделяха различни истории.

Изведнъж Стефан извика изненадано:

– Зазорява се. Изобщо не усетих как мина времето.

Непознатият мъж каза:

– Трябва вече да слизам. Стигнах …

– Преди да се разделим нека изпием по едно кафе, – предложи Стефан.

Непознатият се съгласи и двамата влязоха в крайпътното кафене. На раздяла си обещаха да се молят един за друг.

Дъждът бе спрял и слънцето ярко осветяваше всичко.

Стефан тръгна към колата и спря:

– Забравих да го попитам за името и да му взема телефония номер, – плесна се по челото той и се върна обратно в заведението.

Изглежда човекът си бе тръгнал.

– Извинете, – Стефан се обърна към келнера, – на къде отиде мъжът, който беше тук с мен?

– Мъж ли ? – изумен го погледна келнерът. – Тук бяхте само вие. Дори се изненадах, че поръчахте две кафета.

Стефан погледна към масата, където бе седял и видя, че другата чаша бе все още пълна.

Докато се връщаше към колата си, той изведнъж си спомни:

– Вън валеше, а човекът, когото качих в колата си не бе мокър, а чадър нямаше.

Бе ветровито. Вятърът направо издухва облаците и се чудиш, дали няма да спре и изведнъж да рукне дъжд.

Петър се бе свил в якето си и гледаше небето, където облаците се надпреварваха едни други.

– Дали любовта към живота ми е твърде малка? – попита той.

– Ако погледнеш по-сериозно, – усмихна се приятелят му Атанас, – Любовта и животът се смаляват във всеки изминал миг.

– Това, че се смаляват съм съгласен, – поклати глава Петър, – но въпросът е друг. Обичам ли тези, които са близо до мен така както обичаме себе си. Да не говорим за по-далечни като съседи, съграждани или съвсем непознати хора.

– Според Исус, – Атанас вдигна показалеца на дясната си ръка нагоре, – ако живея така, както аз го искам, фактически го губя.

– Така е, – съгласи се Петър. – Моя малък живот в един незначителен свят е съвсем малък в сравнение с Божията разширяваща се вселена.

– Ето това е въпросът, – плесна с ръце Атанас. – Какво избирам, да обичам нещо, което всеки следващ миг се смалява или да избера живот, който не изчезва?

– И още: Мога да се откажа от моята незначителност и да избера нещо много по-голямо, което е трудно за разбиране? – добави Петър. – Малкият квартал, в който живея или вечността?

Пак щяха да се понижат температурите, но този път дъждът може да премине и в сняг, но това толкова не смущаваше хората. Те бяха свикнали с аномалиите на времето. Сега друго ги измъчваше.

Мъже седнали пред магазина разговаряха.

– Целия свят се е травмирал, – въздъхна тежко Гочо.

– Така е, – съгласи се Дако. – Не знаем защо сме се родили и на къде вървим.

Дядо Добри не се стърпя и се обади:

– Това са нашите невидими врагове греха и секуларизма. От тях сме объркани и ходим като зашеметени. Светът се нуждае от Божия народ, който ще остане непоклатим в този хаос.

– Каквото и да си говорим, – размърда се Стефан, – войни опустошават плодородна земя, пандемии повалят хиляди хора, …

– Но сред всичко това Бог си има свои люде, – повиши тон дядо Добри, – които като провъзгласят Божията истина в този разпадащ се свят, ще се спасят мнозина.

– Кой знае? – почеса се по тила Тотьо.

– Сред всичко това е Бог, – започна настървено дядо Добри. – Това е борба. Може да сме преуморени, но нека вдигнем лицето си към Господа. Кой знае, може би сме избрани за такова време като това?!

– Избрани да теглим и да се мъчим, – намръщи се Владо.

Повечето се съгласиха с него, а дядо Добри уважаваха за почтеността му, но не искаха да го слушат, когато им говореше за Господа.

Е, може някои от тях да се замислят един ден и да се променят.

Дъждът не спря младежите да се съберат. Въпреки лошото време, те успяха навреме да дойдат на уреченото място.

Васил започна още от начало да мърмори:

– Не обичаме да се говори за ада.

Тома му пригласяше:

– В интелектуалните среди темата за ада се смята за примитивна и глупава.

Спас не остана назад:

– Няма логика. Как един любящ Бог би пратил хората в ада? Така че …. отхвърляме го.

Мишо се усмихна вдигна ръка и започна:

– Чакайте, доктрината за ада не е разработена от Павел, Петър или Йоан. Тя е представена от самият Исус. Ако го отхвърляте, означава да отричате присъствието на любещия Бог и привилегията на свободния избор.

Ленко продължи мисълта му:

– Той ни кани да го обичаме. Изборът остави на нас. Не ни принуждава, защото това не би било любов.

Мишо добави:

– Бог обяснява ползите, очертава обещанията и формулира много ясно последствията, но в крайна сметка остави избора на нас.

Отново почнаха дъждовете, а това внасяше допълнително безпокойство и напрегнатост. Не стига, че цените растат, а заплатите и пенсиите не могат да ги догонят, но и времето не иска да се смили над нас.

Мирон седеше в селската кръчма, надигаше от време на време бутилката, пъшкаше и се потеше. Бая грижи го бяха налегнали.

По едно време в кръчмата влезе един от учителите в месното училище. Мирон веднага се закачи за него:

– Даскале, доскоро само слушах, че хората живеят на кредит. Питах се: Това нормално ли е? Но и това дойде на главата ми.

– От ипотеки и кредити, струва ми се, – учителят изяви своята компетентност, – има полза за обществото. Животът в дългове стимулира хората да работят!

– И какво излиза? – Мирон удари масата с юмрук. – Привличаш хората с реклами, а след това ги „стимулираш“ да работят двойно.

– Виж, – започна миролюбиво учителят, – ако човек имаше спестявания, може да прекара периоди без работа. Животът с дългове е много по-различен.

И той размаха ръце в потвърждение на думите си.

– Да бе ….., – намръщи се Мирон, – постоянно трябва да се трудиш. И кой печели от всичко това? …… А хората се суетят …. и продължават да работят „неуморно“.

– От гледна точка на инвеститора, кредитът за масите е благодат, защото увеличава общото благо, което обществото произвежда, – започна като по учебник учителят.

– Всичко може да изглежда полезно, – смигна Мирон, – особено ако си от другата страна на барикадата.

– Все пак не бива да забравяме, че заемът и ипотеката не само ни принуждават повече да работим, но отнемат и свободното ни време, – даскала опита някак да оправдае думите си преди това.

– С други думи ставаме роби на един невидим господар, – отсече Мирон и обърна гръб на „просветеният“ в работите на обществото.