Попитали една добра и мъдра старица:

– Бабо, ти си изживяла такъв труден живот, а душата ти е по-млада от всички нас. Къде се крие тайната за това?

– Всичко добро, което са ми направили, записвам в сърцето си, а лошото върху вода. Ако правех обратното, сърцето ми щеше да има ужасни белези, а така то е благоуханен рай.

Бог ни е дал две ценни способности: да помним и да забравяме. Когато ни е направено добро, признателността изисква да го помним, а когато ни правят зло, любовта ни подбужда да го забравим.

Израилтяните много често се обръщат един към друг с определени обръщения. Някои от тях са много разпространени.

На първо място те използват обръщението Нешама (נשמה), което означава „душа“. То се използва, когато сте много близък с този, с когото разговаряте. Използвайте го само ако добре познавате човека. Иначе събеседникът ви ще се почувства неудобно.

Мотек (מתק) означава „сладост“. Много двойки се наричат помежду си така. Често това обръщение се използва между родители и деца.

Хамуд (חמוד), или Хамуда (חמודה) в женски род означава „скъпа“. Обикновено се използва за деца и домашни любимци. Ако се отправи към възрастен човек, може да създаде впечатление за снизходителност. Бъдете внимателни!

Никой не е кротък по природа. Винаги се опитваме да настояваме на своето, дори и да имаме по-мек характер. Ако някой застане на пътя ни, в нашето сърце се пробужда обида, ярост, злоба и даже жажда за отмъщение.

Моисей бил кротък, но не по рождение. Бог го учи на кротост в продължение на 40 години.

Апостол Петър изобщо не е бил кротък. Той бил импулсивен човек. Винаги говорел и правел първото, което му идвало на ум. Но след Възкресението на Исус Светия Дух постепенно стъпка по стъпка започнал да преобразява душата на Петър.

Преди своето обръщение Павел също не е бил кротък. Той преследвал и гонел християните. Няколко години по-късно обаче Павел пише на галатийската църква: „Плодът на духа … дълготърпение,благост, …., кротост, …“

За естественият човек са присъщи гордост и самоувереност, а не кротост. Само Святият Дух може да ни преобрази посредством новорождението, за да приличаме на Христос.

Сам Той ни служи за пример за истинската кротост.

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.

Машината взе да трещи още по-силно. Този звук не предвещаваше нищо добро. Стойчо пипна мотора и заключи:

– Загрял е – и натисна копчето. – Трябва малко да почине и тя душа носи.

Настана тишина, която бе като благодат в сравнение с предишната трескотевица. Сега вече се чуваше и чирикането на врабчетата и тракането на клюнове на щъркелите в гнездото им.

Стойчо се наведе и посочи на Жоро един малък отвор в мрежата, с която бе обиколен мотора на машината и попита:

– През тая дупка може ли да се провре дебел плъх?

– Ти луд ли си, – засмя се Жоро. – През нея би минало само малко мишле.

– Да, ама се е проврял. Вчера пускам машината и усещам, че перката за охлаждане опира в нещо и не иска да се върти. Махнах мрежата и гледам перката е разкъсала ей такъв голям плъх – и Стойчо разпери нашироко длани.

– Как се е проврял там?

– Поотслабнал е, – засмя се Стойчо. – Някои животни, щом усетят нещо вкусно и през иглени уши ще минат. Пък нали знаеш колко смляно брашно се натрупва между машината и мрежата. Това го е съблазнило и нашият юнак е направил невъзможното.

– Абе то и при хората става така, – захили се предизвикателно Жоро. – Гледаш го дебеланко, пък щом му се отдаде случай, може и да поотслабне само и само да се навре в чуждото и да отмъкне нещо по-така.

– Така можем да приказваме и до утре, – каза Стойчо. – Работа трябва да се върши.

И той включи отново машината. Тя забумтя значително по-безшумно и разчупи властващата до скоро тишина.