Многото дъждове, които ни заливаха изобилно, отдавна бяха спрели кранчето си. Наближаваше жетва и естествено се очакваше да бъде непоносимо горещо.

В такива дни хората бягат към планините или във вилите си закътани в някоя гориста местност.

Васил Петров бе вече се отегчил от градския живот и бързаше към малката си къщурка построена върху половин декаровия парцел, в подножието на планината. Надяваше се на зеленина, свеж въздух и много приятни мигове на отдих.

Когато спря пред дървената порта и импровизираната ограда от тел и колове, го заля разочарование и болка.

Неговите цветя пред едностайната сграда бяха увехнали и потънали в гъст все още зеленеещ се буренак. Тежка въздишка се изтръгна от гърдите му:

– Горките цветя! – изстена Васил. – Не е имало кой да се погрижи за вас.

Изведнъж в мислите му се появи прашна книга, на която едва се различаваха някои от буквите ѝ отпред. Той веднага я позна. Това бе Библията.

– Но защо е толкова прашна? – попита се сам. – Явно собственикът ѝ не знае стойността ѝ, но ако започне да я чете…. „Тревата съхне, цветът вехне; но Словото на нашия Бог ще остане завинаги“.

В съзнанието си Васил видя множество ръце, които се протягаха към Библията.

– Има толкова много хора, които искат да имат тази ценна Книга, – каза си той. – Да им изпратим нашите прашни Библии или …… по-добре да ги отворим и да започнем да ги четем. Всеки нейн екземпляр зове: „Прочети ме!“ Четейки я ние очистваме праха, натрупания грах, в душата си.

Не позволявайте на Библиите си да прашасат. Четете ги, задавайте въпроси върху прочетеното, разсъждавайте. Това е явно предизвикателство отправено към всеки един от нас, който е приел да се нарича християнин. Какво чакате, чувството за вина от действащия грях в живота ви, да господства над вас ли?

Службата в малката църква свърши и хората се изнизаха от нея. Едни разговаряха оживено, споделяйки разбирането, което са получили от чутото, други мълчаливо се отправиха към домовете си, преосмисляйки думите на пастира.

Кирил беше от вторите. В ушите му още звучаха думите на Исус: „Ако иска някой да дойде след Мене, нека се отрече от себе си, нека дигне кръста си, и така нека Ме последва“.

Внезапно пред младежа се появи кръст и той се взря в очите на разпнатия на него. Може би се лъжеше, но пресъхналите устните на измъченото тяло сякаш промълвиха:

– Кириле, ако искаш да бъдеш мой ученик, трябва да се откажеш от това, към което отчаяно се стремиш тук на земята,  да приемеш последствията от това и да ме следваш.

Кирил трепна и пое дълбоко въздух, а разпнатия продължи:

– Защото ако пожелаеш да спасиш живота си, каквото и да правиш, както и да се стараеш, ще го загубиш, но ако загубиш живота си заради мен, ще намериш истинския живот, този в Небесното царство, който Бог е предвидил за всеки. Какво ще спечелиш, ако получиш целия свят, но загубиш душата си?

– Да, Господи, – промълви тихо Кирил, – готов съм смирено да се подчиня на Божията воля, както  Исус направи на кръста, дори това да включва страдание и трудности.

– В замяна на твоето безвъзвратно желание, да предадеш живота си на Мен, ще получиш много повече от това, което си искал или мечтал.

Мракът се сгъстяваше. Тази вечер луната не можа да пробие облаците и всичко изглеждаше черно и подтискащо.

Хората отдавна вече спяха. В дома на Богдана беше тихо и спокойно. Махалото на стенния часовник отмерваше мъчително времето в тишината.

Богдана, стана от леглото и на пръсти се отправи към кухнята. Отчаяние и болка свиваха сърцето ѝ и тя не можеше да заспи. Отново бе разбрала за похожденията на съпруга си при някаква си Силвия.

– А беше ми обещал …. , – тихо изплака Богдана. – До кога?!

Беше му простила, а сега раната отново се бе разтворила и кървеше.

Преди ѝ бе споделил:

– Трудно ми е да ти обясня, …. но когато бях 14 годишен с приятели гледахме порно и от тогава не мога да се спра. Харесах ли жена веднага я събличах в ума си, а след това фантазиите ми се развихряха.

– Тогава защо се ожени за мен? – го бе попитала Богдана.

– Мислех, че като се събера с теб това ще престане. За мен ти бе съвършената, най-красива жена от всички, които бях срещал. Но, уви …

– Защо не отидеш на психиатър или в църквата, там могат да се помолят за освобождението ти, – беше го посъветвала Богдана.

– Срам ме е, как ще отида и ще разкажа всичко това…, – беше се възмутил тогава Стилян.

След това той обеща:

– Ще видиш, всичко ще се оправи. Ще се постарая. Няма да те огорчавам повече!

Но отново се бе случило. За кой ли пореден път.

За Богдана всяка надежда се бе стопила. Оставаше ѝ само едно и тя падна на колене и призова Господа. Плачейки изказа цялата си мъка натрупала се в сърцето ѝ. Накрая попита:

– Боже, какво да правя? Не мога да продължавам така да живея. Какво мога да направя за него?

Тих и нежен глас ѝ отговори:

– Обичай го!

– Но, Господи, аз му прощавам ….. и то не един или два пъти, а той продължава да ме наранява, като ме отхвърля …

– Обичай го! – настоя с много обич гласът.

– Но как да го обичам?

– Както Аз ви обичам. Любовта дълго търпи и е милостива, не завижда, не се превъзнася, не се гордее, не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло, не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината, всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи. Любовта никога не отпада.

– Боже, толкова ми е трудно …. да направя това….. Помогни ми!

Невидимата Божия ръка изтри сълзите ѝ, а в душата ѝ настана мир. Богдана се изправи. Тя можеше вече не само да прощава, но и да обича въпреки всичко ….

Стопли се и хората плъзнаха като мравки навсякъде. И в близкия градски парк беше шумно, но Таньо бе намерил едно прикътано местенце и бе седнал на една пейка.

Тъгата и болката го бяха хванали с безпощадните си лапи и извиваха душата му. Спомените се редяха един след друг , но и те не му даваха мира.

Изведнъж чу зад гърба си глас:

– Таньо, не съм те виждал отдавна. Все се спотайваш и криеш някъде.

– А, Стамене, ти ли си? Ала седни. Тук е тихо и спокойно.

– Какво си увесил нос? – погледна го с проницателно Стамен. – Защо бягаш от хората?

– Какво да правя? – наведе глава Таньо. – Знаеш, че моята Господ я прибра, децата се пръснаха и …

– Я се стегне, Рена и Тодор вярно, че отидоха надалече, но ще дойдат, ще те навестят. Няма да те оставят така.

– Докато беше жива майка им, често си идваха, ама сега ……, – очите на Таньо се напълниха със сълзи.

– Деца са ти, ще дойдат, – опита се да го окуражи Стамен.

– А, не вярвам! Не съм им мил аз на тях, – заподсмърча Таньо.

– Нали си ги отгледал. Трудил си се за тях. Не си ги оставил гладни или голи.

– Чужди си бяхме още като бяха деца, че сега тепърва ли ще се сближаваме?!

– Как чужди, нали са ти чеда? – недоумяваше Стамен.

– Ех, – въздъхна Таньо, – едно време тичах да работя, кариера правех. В къщи се прибирах само да ям и спя.

– Ние мъжете сме така, – натърти Стамен. – Работа, работа и никакво спиране.

– Хубаво ми викаше жената: „Таньо, поговори с децата, иди с Тодор на разходка, покажи му някои неща като на мъж. Рена се цупи, че не си щял да идеш да я гледаш, дето играела в някаква сценка в културния дом“.  Ама аз, не та не,  трябва да работя, кариера да градя.

– Можело е да им отделяш малко време на децата,  – съчувствено каза Стамен.

– И аз тъй си виках: „Да свърша това, пък после и тях ще видя“. Ама това свършване нямаше. Моята все ме кореше и викаше: „С децата си можеш да говориш и общуваш, когато те търсят, а не когато ти е кеф“.

– Знам, че си бил уморен, – махна с ръка Стамен, – но какво толкова, ако си им отделял по няколко минути, поне да разбереш, как са изкарали деня“?

– Тогава бях егоист. Мислех си: „С децата жената да се разправя, какво са ми гракнали на главата“. А сега съм сам. Няма кой и да ме напсува, камо ли да ми рече добра дума.

Стамен го гледаше състрадателно и не намираше с какво да го утеши.

Слънцето ярко грееше. Пролетта бе нахлула с цялата си прелест и красота. Това въодушевяваше хората и те крояха нови планове.

Пепо стиснал здраво бутилка с водка, се усмихваше на всеки срещнат. Неусетно той пое към парка и една тиха алея го отведе на място, където не се виждаха хора.

Изведнъж Пепо чу глас:

– Кое е най-главното в твоя живот?

Той се огледа наоколо, не видя никого, размаха бутилката и самодоволно каза:

– Как кое? Ето, купих си апартамент и го оборудвах със всичко необходимо. Отивам да почивам, където си искам …

– Но докато те няма в къщи, ти си мислиш: „Дали някой не е разбил апартамента ми и е ограбил всичко, което му харесва?“ – настойчиво продължи гласът.

– Е, какво искаш да кажеш, че ако нямах нищо, нямаше да се безпокоя и главата няма да ме боли от притеснение?! – ухили се безгрижно Пепо.

– По-добре си събирай съкровища там, където молец и ръжда не ги разяждат, – започна да го поучава гласът.

– Какво разбираш ти? – Пепо пренебрежително махна със свободната си ръка. – Днес човек трябва да имам непрекъснат трудов стаж, за да си осигури старините и да се пенсионира подобаващо.

– Та ти си още млад, нямаш и 30 години още, не е ли рано да мислиш за пенсия? – присмя му се гласът.

– Човек трябва да се подсигури навреме, – наблегна язвително Пепо.

– Ами утре ако умреш, помислил ли си какво ще стане с теб? – попита застрашаващо гласът.

– Е, точно на мен ли ще се случи? – безгрижно се отзова Пепо.

– Не можеш да изграждаш живота си на едно пенсиониране само, – наблегна гласът. – Или когато достигнеш заветната възраст ще установиш, че животът ти е бил само пара ….. Утре всичко може да се обърне с главата надолу.

– И какво трябва да правя според теб?

– Помисли за душата си. Животът не свършва до гроба.

– О, душата ми!  – започна да се хили пет пари недаващият Пепо. – Има време, нали самият ти ми каза, че съм много млад …… Нека да си поживея, пък после ще видим.

– Тогава може да се окаже твърде късно! Годините минават бързо …..

Пепо махна незаинтересовано с ръка и отново надигна бутилката, за да изцеди до капка съдържанието ѝ.