Екип от Делфийския технически университет са създали ново устройство за съхраняване на данни, което може да запази 500 терабайта информация на квадратен инч. Капацитетът на устройството за сега е 1 Kбайт.

В новия „твърд диск“, всеки бит данни е кодиран от движещи се един атом хлор върху подложка от медни атоми в една от двете позиции. В резултат на изместването на атом в матрицата при другите хлорни атоми се оформя „дупка“.

Ако атомът хлор е в най-горната позиция ( „дупка“ в долната част), това означава 1. Ако атомът е в долната част ( „дупка“ е горе) – 0. Информацията се кодира в двоичен код.

За да се демонстрира технологията, учените са записани на медната плоча лекцията от физик Ричард Фейнман, който през 1959 г. е заявил, че ако има възможност да изгради индивидуални атоми в определен ред, ще бъде в състояние да запази една единица информация на атом.

Всеки текст е закодиран на площ 96 х 126 нанометра. За записа учените са използвали сканиращ тунелен микроскоп. Специалистите обединили битовете в блок от 64 бита. Във всеки блок има маркер от такива „дупки“. Той работи като миниатюрен QR код, съдържащ информация за местоположението на блока на медна плоча и показващ дали продуктът е повреден или не.

Понякога в училище мнозина предполагат, че със синята част на гумата може да се изтрие написаното от писалка. Но тези, които многократно са пробвали това, знаят, че нищо не се получава, само на страницата на тетрадката остава зацапване или дупка.

Синята част на гумата не се използва така, както мнозина са си представяли  в училище.

Гумата е много полезна вещ и то не само за учениците. Гумите имат различни форми, цветове и размери. Но сега става дума за класическата гума, която се дели на червена и синя част.

Синята част на гумата служи да се изтрие рисунка или надпис направени с молив, на дебела хартия. Работата е там, че обикновената гума много зле се справя с това.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Тъмнината бе обгърнала с уморените си длани стихналото градче. Във всеки дом цареше тишина и спокойствие. Градската суматоха оставаше отвън, зад портите.

Това бе най-хубавото време, когато семействата се събираха и си разказваха интересни истории край огнището.

Домът на Калчо ковача по нищо не се отличаваше от другите, но си имаше безценен разказвач. Това бе дядо Марин, възрастен човек с посивели коси, запазил яката си снага. Много страни бе обиколил, с какви ли не хора се бе срещал, през какви ли не беди и препятствия беше минавал, но доброто си сърце бе запазил.

Тази вечер малките го бяха наобиколили и настойчиво му се молеха:

– Хайде, дядо Марине, разкажи ни нещо, моля ти се.

Старият човек вдигна стомната, пийна малко, усмихна се добродушно на децата и примирено каза:

– Добре, добре, само мирувайте.

Децата веднага се умълчаха, сякаш някой бе замахнал с вълшебна пръчка и им бе залепил устата.

– В Рим имало един банкер, – започна своя разказ дядо Марин. – За него говорели, че е най-богатия човек на света.

– Наистина ли? – запна учудено малкия Станимир.

Някой от останалите изшъткаха на малчугана, но Дядо Марин не му обърна внимание, а продължи:

– Веднъж поканил папата с кардиналите му на гости у дома си на вечеря. Ястията били поднасяни в златни съдове.След вечеря всички се отпуснали тежко по местата си сред оглозгани кости, рибни скелети, черупки от стриди и кори от портокали. Банкерът казал: „Какво пък, по-добре да си спестим миенето“ и изхвърлил един от съдовете през прозореца

Гостите веднага последвали примера му и започнали да изхвърлят всички съдове от масата през отворените прозорците,а те падали в реката, която минавал край този дом. След тях полетели мръсните покривки, белите кърпи за хранене. ……, всичко, до което успели да се доберат. Гостите се смеели, а смехът и отеквал надалече от дома.

– Но дядо, нали каза, че съдовете били златни, – обади се Силвия. – Нима за този банкер те не са имали стойност?

– Той бил много хитър човек, – засмя се дядо Марин. – Преди това бил наредил да опънат мрежи край брега. Там стояли гмуркачи, които изваждали всичко, което се изплъзнело от мрежата.

– И всичко ли са успели да хванат? – попита Станимир.

– Един от служителите в домакинството на банкера, се появил на брега на сутринта и започнал да проверява всички извадени предмети по списък, като пробивал дупка срещу името и описанието му на листа, – допълни разказа си дядо Марин.

– Че това ли му е прехваленото богатство? – изрази гласно неодобрението си Симо.

– Може би така е искал да покаже, че златото няма голямо значение за него, тъй като е много богат, – заключи Севдалин.

Дядо Марин весело гледаше децата край себе си, слушаше коментарите им и се усмихваше, а на себе си казваше: „Виж колко са малки, а разсъждават, като големи хора, има хляб в тях“.

Виктор се двоумеше в нерешителност. Вятърът развяваше буйният му перчем, но това не му помагаше особено много.

– Скачай! – чу той Станислав, който стоеше до него.

– Страх ме е . Това са цели дванадесет метра.

– Какво толкова? Затичай се, затвори очи и скочи.

– Никога до сега не съм скачал от такава височина. Даже и от два метра не съм скачал във вода, защото съм получавал синини по гърдите. А тук е шест пъти повече.

– Навярно си имал неуспешен опит и сега си мислиш за него?

– Да.

– Ако тогава не си се ударил лошо и все пак си се гмурнал във водата, ти и сега би го направил.

– И тогава ме беше страх, както и сега.

– Ако носиш в себе си спомена за неуспешния опит, той ще те съпровожда навсякъде и нищо ново, интересно и смело няма да можеш да направиш в живота си. Не става въпрос само за този скок, а в живота си изобщо. Нима ти не искаш да се избавиш от страха си?

– Разбира се, че искам. Влизал съм в ледена дупка, скачал съм с парашут, лежал съм на пирони, ходил съм по въглени, бил съм се на улицата, но този страх ме преследва постоянно.

– Ти веднъж си го приел и си взел решение да се страхуваш. Така страхът е заживял в теб. Ти живееш вече доста време с него.

– Какво да направя тогава?

– Вземи решение и се откажи от своя страх. Ако се откажеш от него, в теб ще се освободи място, което трябва да запълниш с нещо. С какво искаш да го запълниш?

– Със смелост.

– Уверен ли си в това? Всеки път, когато трябва да скачаш, когато усещаш, че ти е страшно, ще се чувстваш смел. Готов ли си за това?

– Да искам да сменя страха си със смелост.

– Добре, тогава скачай!

Виктор стоеше на края на моста. Ниско долу проблясваше водата на планинското езеро.

„В душата ми има страх, но аз го заменям със смелост“, – помисли си Виктор.

Изведнъж той почувства неочакван подем. Дълбоко пое дъх, затича се и скочи във водата от дванадесет метра височина.

Така Виктор стана смел.