Всички бяха много весели и водеха разговор за радостта.

– Помислете си каква радост изпитва човек, когато овладее някакво умение за първи път, – предложи Люси.

– Например, ако си научил чужд език достатъчно добре, – обади се бързо Недю, – можеш да разговаряш с хора от други страни.

– Или изминаваш километър след километър и най-накрая пресичаш финалната линия на маратона, – размърда се от мястото си Стойко.

– А може би от години се опитваш да се дипломираш и най-сетне излизаш на сцената, за да получиш дипломата си, – усмихна се замечтано Дора.

– Във всички тези случаи изпитваме различни емоции, но на преден план винаги е радостта, – отбеляза Люси.

– Всяко добро нещо идва от Бог и Той се радва на всичко добро, – каза Христо.

Думите му бяха посрещнати с едно мощно:

– Ооооо!

– Той е единственият и истински източник на радост и когато положим вярата си в Него, можем да преживяваме радост във всички наши обстоятелства, – продължи възторжено Христо. – Можем да имаме радост насред борбата, ако нашата надежда е Господ.

– Не може ли без Бог? – нацупи се Дора.

– Грешката, която често правим е, че търсим радост извън Бог, – отбеляза Христо. – Когато оценяваме себе си според мнението на някой друг за нас или според заплатата си, или нашата социална позиция, ние пропускаме истинската радост. Изобщо пропускаме радостта от пътуването, радостта от откритието, радостта от сърце, отворено за Бог, но най-вече невероятната възможност да споделим радостта на нашия Господ с другите.

– О, не! Всичко това ми звучи досадно, – сбърчи нос Люси.

– На когато сме изпълнени с радостта, която идва от Бог, ние излъчваме любов и наслада за околните, – каза с болка Христо, защото съжаляваше, че не го разбират.

Той въздъхна и добави:

– Именно тогава познаваме истинската радост.

Другите му обърнаха гръб.

Крум бе отчаян. Съмнения го гнетяха.

– Какъв вярващ съм, щом се пораждат в мен подозрение, опасение, страх, мнителност, недоверие, недоверчивост …..?

Страхил го потупа по рамото:

– Може би това е момент, в който вярата ни има най-добрата възможност?

– За каква възможност говориш? – тръсна глава Крум.

– Нима не трябва да бъдем предизвикани, така че нашите мнения и вярвания да бъдат прегледани и подновени?

Крум само изпухтя.

– Натиска, който усещаме като последователи на Исус, – продължи спокойно Страхил, – довежда до благодат за тези, на които им е трудно да вярват. Така се създава пространство за израстването на една по-ангажирана вяра.

Крум сбърчи нос, но нищо не каза.

Затова пък Страхил имаше още много неща да му разкрие:

– Божият народ откри своя глас когато беше в изгнание. Така бе написана по-голяма част от Библията. По този начин започват революциите. Идентичността се ражда в агонията на изгнанието. И когато тя бъде открита, ще бъде уникална и различна в своите противоречия, връщайки един невярващ свят обратно към Бога.

– Ако това е вярно …, – смънка Крум.

– Това означава, – продължи мисълта му Страхил, – че трябва да изпадаме в паника, когато светът ни подхвърли съмнение. Няма причина за страх.

– Лесно е да се каже, – махна с ръка Крум.

– Независимо дали е културен натиск, трагични житейски събития, емоционални колебания, нарастващите тревоги в духовното изграждане или някакъв скрит вътрешен гняв, – продължи настървено Страхил, – трябва да си благодарен за потенциала, който получаваш, за да се придвижиш напред по начин, който не си имал преди.

Крум крачеше напред назад, но все още не бе убеден в думите на приятеля си.

Страхил се усмихна окуражаващо:

– Съмнението не е краят на историята, то е интригата в нея и се явява като неразрешен и постоянстващ въпрос. Съмнението те кара да преоцениш историята на живота си. Какви са твоите ценности? В какво наистина вярваш? В каква посока искаш да поемеш?

В погледа на Крум загоря пламъче:

– Аха – плесна с ръце той.

А Страхил това и чакаше:

– Съмнението може да даде различни резултати. Изборът е твой. Съмнението, в основата си, е неутрално, от значение е само това, което правиш с него.

Марин се усмихна подигравателно и попита:

– Ако спасението е безплатно, тогава защо трябва да давате пари в църквата?

Баща му се замисли и даде следния отговор на сина си:

– Водата е безплатна, но за помпите и тръбите, чрез които тя достига до теб, се изисква поддръжка, а за това са нужни пари. Когато подкрепяме църквата с нашите финанси, ние подкрепяме Божието дело.

Усмивката на Марин се стопи и той се замисли, а баща му продължи:

– Исус даде всичко за нас. Времето Си, за да покаже състрадание към множествата. Даде Своето изцеляващо докосване на хора, които имаха физически недъзи.

Марин само въздъхна.

Баща му стана още по-напорист:

– Той даде ръцете и краката Си, за да бъдат приковани на кръста. Главата Си, за да носи венец от тръни. Ребрата Му бяха прободен с копие. Позволи да бъде бит от бич. Той даде живота Си и умря вместо нас. Даде всичко! Когато се доверим на Него, получаваме всичко.

Марин наведе глава.

Баща му не спираше:

– Когато поставим Бог на първо място, Той ще благослови нашите семейства, църкви, бракове и финанси. Ще ни благослови във всичко, което правим.

Марин се просълзи. Думите на баща му докоснаха дълбоко сърцето му.

Той не беше вече същия.

Правите ли нещо, за да поддържате помпите и тръбите на Евангелието в добро работно състояние?

Поставете Бог на първо място в живота си!

Емил Захариев пастор в малко градче помоли членовете на църквата си:

– Спрете да давате десятък от своята мента, копър и кимион.

И Захариев измърмори под носа си:

– Откъде изобщо ги вземаш тези неща?

Членовете на църквата се объркаха от думите на пастира си.

– Защо Исус конкретно споменава мента, копър и кимион в книгата на Матей? – попита един от тях.

Пастирът седна сред хората от църквата и обясни:

– Пасажът само случайно повдига мента, копър и кимион.

Той въздъхна и продължи:

– Тук става дума за това, че фарисеите пренебрегват части от закона в полза на привидността. Този пасаж всъщност не е за десятъка.

Имаше възражение:

– Но Исус казва, че това са нещата, които трябваше да направим, без да пренебрегваме другите.

– Значи той очаква от нас да даваме десятък от мента, копър и кимион. Следователно ние трябва да го правим, – подкрепи го друг от членовете.

Това обсъждане се превърна в проблем.

За целта Захариев организира библейско изучаване по застъпения въпрос.

– Според Левит 27:30 Бог призовава евреите да дават десятък от продукцията си, „било то зърно от земята или плодове от дърветата“. Всъщност не трябваше да е мента, копър и кимион. Никой не се очакваше да излезе и да намери кимион, – обясни Емил на членовете при разглеждане по-подробно на възникналия проблем. – Освен това ние всъщност не сме под този закон. Това е нещо, което евреите са направили и Бог не иска от нас.

Възникнаха спорове.

Чуваха се гневни гласове:

– Исус каза, че нито една буква от закона няма да изчезне.

– А сега трябва ли да даваме десятък от всички плодове, паднали под дървото?

Е, това се видя в повече на Захариев.

Той цитираше нови аргументи, но никой вече не го слушаше.

В стаята бе тъмно. Калина бе легнала и разсъждаваше трескаво на глас:

– Така съм си добре сама, пълна изолация. Така се чувствам безопасно и мога да контролирам положението.

Дядо ѝ казваше:
– Самота, …безопасност?! Това е опасен начин на живот. Така човек пренебрегва реалният живот и не само това ….

А баща ѝ твърдеше:

– С изолацията се отдалечаваш от хората и от всички предимства и награди, които вървят с нарастващите взаимоотношения.

А баба ѝ я учеше:

– Сам ли си, какъв характер ще изградиш? За промяната му имаш съвсем малък шанс.

Съседката само добавяше:

– Мисленето ни става неоспоримо. Така вредните проблеми, с които се бори човек, растат и процъфтяват в плодородната почва, която им осигурява изолацията.

Брат ѝ я съветваше:

– Присегни се и докосни някого, с други думи поинтересувай се от него. Предложи му помощта си. Ако се интересуваш от другите хора, ще придобиеш повече приятели. Това е много по-силно, отколкото да ги накараш да се заинтересуват людете от теб.

Калина не слушаше никого и си държеше на своето, но положението ѝ изобщо не изглеждаше да е добре.