Слънцето щедро раздаваше светлината и топлината си, макар че бе късна есен, а Любомир се шляеше по двора.

Обикновено той се втурваше да помага на всеки. Паднал човек или наранено животно не би подминал.

Днес лицето му бе тъжно. Какво ли се бе случило?

Видя го баща му и се засмя:

– Защо са ти потънали гемиите?

– Помагах на Стоил за покрива и …., – гласът на Любомир се задави, бе готов да заплаче, но се въздържа.

– Всички се жадни за признание, – констатира бащата. – Помогнал си и си очаквал поне да ти кажат: “ Браво“ или да те похвалят, но то не се е случило.

Любомир погледна баща си. В очите му се четеше болка и потвърждение на думите му.

– Повечето от нещата се правят почти без свидетели, – продължи бащата, – така че няма кой да те похвали.

– Е, не съм чакал благодарност или каквото и да е, – замънка Любомир.

– И така трябва да е. Кой вижда часовете прекарани с пациент, страдащ от церебрална парализа? Кой те вижда, когато ринеш снега от пътеката на възрастна жена, която живее до теб? А когато напазаруваш за някого, прикован на легло или когато помагаш на дете, затрудняващо се в училище? Какво би казал да прекаран час на телефона с приятел, който иска да се самоубие?

Любомир завъртя глава в знак на съгласие.

– Но Бог вижда, – добави бащата. – И когато помагаш, Той се радва. Спомни си какво казва: „Зная твоите дела и любовта, и вярата, и служението, и твоето търпение, и че последните ти дела са повече от първите“.

– Така е, – съгласи се, вече поуспокоен Любомир.

– Не се притеснявай, ако помощта ти към другите не е оценена. Има Един, Който е силно развълнуван от това, което правиш. Бог ни дава сила най-вече, за да провъзгласяваме добрите новини на Евангелието и да затвърдим посланието с живот, който прави думите ни достоверни.

Не се разбираха. Достатъчно бе да ги погледнеш, за да разбереш това.

Те стояха от двете страни на преграда, която ги отделяше един от друг.

Изведнъж нещо кацна като незабележима сянка на преградата.

– Ти пък от къде се взе? – попита намръщено Юри.

– Никой не те е викал, – заядливо се обади Станка. – И каква роля смяташ да играеш между нас?

– На преводач? – отговори сянката.

– Искаш да кажеш, че ние не можем да се разберем сами? – Юри тръсна гневно глава.

Не последва реплика за отговор.

Настъпи дълго и тягостно мълчание.

Юри пръв го наруши:

– Обичам те.
Станка трепна, но преводачът ѝ даде знак да замълчи.

– Той каза: „Имам търпение. Готов съм да те изслушам. Ще се опитам да те разбера“.

Тя се засмя и каза огорчено:

– Знаеш да говориш само красиви думи, но дали някога от теб ще дочакам дела.

Преводачът се обърна към Юри и преведе:

– Тя каза: „И аз те обичам. Само любовта ми помага да издържа всичко това“.

Юри наведе глава. В гласа му се усещаше мъка:

– Не мога повече така. Каквото и да направя все не ти харесва. Винаги ме критикуваш.

Преводачът погледна към Станка и каза:

– Той казва: „Егото ми е уязвено и наранено. Всичките ти думи възприемам като нападки. И въпреки, че не искам, за мен си оставяш враг“.

Погледът на Станка се бе смекчил. Тя погледна към оградата със съжаление.

– Ще се опитам да запомня това, но ти трябва да престанеш да бъдеш дете, – въздъхна Станка. – Трябва да пораснеш. Все пак си мъж на четиридесет години.

Преводачът отново предаде думите ѝ по нов начин…..

Накрая Юри и Станка тръгнаха заедно, хванати ръка за ръка.

На прага той се обърна към сянката и се усмихна дяволито:

– Трябва да ти се признае професионализма. Къде мога да науча това?

Преводачът улови погледа ѝ с очи и тихо промълви:

– Той ми каза: „Бих искал да се науча да я разбирам сам“.

Всички познаваха Сашо. Викаха му „интелигента“. Дали защото обичаше да спори или за това, че говореше с такива думи, които околните често не разбираха.

Още от сутринта Сашо се чувстваше като пребит. Извади смачканите си дрехи от шкафа, където ги бе набутал предния ден и мудно ги нахлузи.

Едва намери обувките си. Едната бе под леглото, а другата бе избягала в коридора.

Погледна се в огледалото, но не пожела да се обръсне. Каза си:

– Брадата ми не е толкова голяма. Утре ще я махна….

Тъжен и подтиснат тръгна на работа.

На улицата го срещна едър мъж. Изгледа цяла нощ е бил в компанията на не една бутилка алкохол. Едното му око бе насинено. Май се бе стигало и до бой.

Пияницата погледна Сашо, прецени го. Стори му се, че е от неговия сорт и се провикна:

– Ей, земляк, можеш ли да ми кажеш колко е часът?

Сашо присви очи, изгледа пийналия и с неудоволствие каза:

– Извинете, но мога да ви кажа приблизително кое време е …

Пияният започна да нервничи:

– Не ме мотай човече, казвай!

Сашо въздъхна дълбоко и безизразно отговори:

– Четвъртък …

Пияният размаха предупредително ръка:

– Ти мене за какво ме вземаш? Я се погледни!

Сашо огледа смачканите си дрехи, потърка с ръка брадясалото си лице и без да добави каквото и да е, тръгна омърлушен към работното си място.

Понякога се поздравяваме, но си казваме обичайните фрази, без дори да се изслушваме.

Инженер Николов бе забелязал това несъответствие и реши да промени думите, които казва всеки път при здрависване.

Искаше му се да разбере дали, поздравяващите го колеги, изобщо го слушат.

Имаше заседание в голямата зала. На всеки, с който се здрависваше Николов казваше:

– Днес убих жена си.

Отговорите бяха изненадващи:

– Забележително. Продължавайте все така добре да работите.

– Бог да ви благослови. Винаги сте прецизен и изпълнителен.

– Чудесно се справяте. Много биха завидели на инициативността ви….

Пожелания и хвалби се изтръгваха от устата им. Те не влагаха никакво чувство в тях, но и не слушаха, какво им казва отсрещния. За тях това бе традиционен ритуал без всякакъв смисъл.

Единствено Мълчанов се стъписа:

– Какво говорите? Преди малко я срещнах на втория етаж.

Задавали ли сте си въпроса:

– Дали хората ме слушат, когато им говоря? Или още по-лошо, Бог чува ли ме?

Дали хората ни слушат можем да определим по репликите им, но как да разберем дали Бог ни чува?

Не е нужно да се осланяме на чувствата си или да чакаме специален знак за това.

Той ни слуша, защото е обещал: „Тогава ще извикате към Мене и ще отидете та ще Ми се помолите, и Аз ще ви послушам“.

Сърцето на Стоян наблюдаваше своя стопанин много внимателно.

– Той не може да спи, – каза си то. – Престанал е да се смее. Изглежда нещастен. Може би това е въпрос на време, но е сериозно притеснен. Какво ли може да бъде?

От Стоян се отрони тежка въздишка и сърцето бе сигурно:

– Имаме сериозен проблем.

Радиоприемникът чу думите на сърцето и се обади:

– Днес вече се правят по-безопасни автомобили. Хората регулират храненето си. Следят по колко вода пият. Но ако безпокойството им достигне олимпийски размери, могат да спечелят златен медал в тази дисциплина.

Старият стенен часовник не се стърпя и се намеси:

– Имайте предвид, че безпокойството не е грях. Това е само емоция.

– Да, но това може да доведе до грешно поведение, – повиши глас старата настолна лампа.

– Глупости, – разгорещено реагира чайника от печката.

– Ето ви няколко примера, – старата лампа се готвеше да парира недоволните от изказването ѝ. – Могат ли да се заглушат страховете на хората с допълнителна храна, която може да доведе до преяждане? Или людете да започнат да разказват за притесненията си на всеки, който би искал да ги купи? И в двата случая това е недопустимо и хората грешат.

– Но внимавайте на себе си, да не би да натегнат сърцата ви от преяждане, пиянство и житейски грижи, и ви постигне оня ден внезапно като примка, – цитира част от себе си черната дебела книга с кръст върху себе си, която лежеше на масата.

– Нима хората са създадени за живот изпълнен с тревога и да им се обърква ума? – попита съчувствено старателно изписаният лист върху масата. – Не, Той има нова глава за живота им и е готов да я напише.