Георги не вярваше в Бога. Той бе категоричен:

– Няма Бог.

Посети една неделя църквата , която му предложи негов приятел и вярванията му се разклатиха.

Той често се хвалеше:

– Пея много добре.

И този ден в църквата, когато всички около него запяха, той първо не осъзнаваше какво точно пее, но изведнъж осъзна значението на думите.

Този път Георги извика, докато пееше:

– Най-големият грешник съм аз. От този момент наистина вярвам в Исус.

Представете си! Този който не беше проронил нито една сълза след смъртта на баща си и сина си, стоеше в църквата и плачеше.

След това събранието изпя химна „Велика благодат“.

– Знаех, че нещо ми пречи, – каза Георги.

Той изведнъж осъзна, че нещата, които бе правил като употреба на наркотици и алкохол, не са го довели до смърт, болест или затвор.

Това е Божията благодат, която бе действала в живота му.

– Сега разбрах, кой е Исус и реших да го приема, – разклати разгорещено глава Георги.

Когато приемем Божията благодат, ние също получаваме пълно прощение.

Бог ни освобождава от нашия грях и възстановява връзката Си с нас.

Това е невероятна благодат!

Времето бе все още студено, но в градинката между блоковете се бе разгорещила оспорвана дискусия.

Това не бяха младежи, въпреки че между тях имаше и млади, а възрастни, чийто коси времето отдавна бе посребрило.

Най- настървено нападаше Крум:

– Ако наистина Бог ни обичаше, щеше да излекува всички. А всички ли са излекувани?

До него Марин, който пристъпваше от крак на крак, го подкрепи:

– Обичал ни! Тогава защо позволи на Павлин да загуби работата си? Той има четири невръстни деца.

– Тая дето я пеят, че Бог обичал всички хора, е вятър работа, – махна с ръка Радко. – Ето на Мартина мъжът ѝ я напусна и какво върна ли се след това?

– Е, да е само тя, – тежко въздъхна Марта.

– Аз така смятам, – заяви категорично Васил, – ако наистина Бог ни обича, щяхме всички да сме здрави, богати и лишени от проблеми.

Отрицателните изказвания май надделяваха в спора.

Трифон бе един от по-младите. Той не се стърпя и повиши глас:

– Доказателството за Неговата любов не е нито едно от тези неща, което искате.

– Тогава в какво? – обадиха се в хор няколко гласа.

Трифон се усмихна, потърка замръзналите си ръце, за да ги стопли и отговори:

– Доказателството за Неговата любов е, че докато бяхме грешници, Той изпрати Своя единствен, възлюбен Син да умре за нас на кръста.

Някои изпухтяха, други завъртяха пръст в главата си, но имаше и такива, които се замислиха.

Трифон ги огледа и попита:

– Бихте ли благодарили на Бог не само за това, че е казал „Обичам те“ с думи, но и че го е доказал на практика?

Този път нямаше присмехулни погледи и реакции. Всички бяха навели глави.

Бай Петър бе добър стопанин. В градината му растяха най-големите и вкусни плодове и зеленчуци.

По-младите любопитстваха:

– Кажи ни, как го правиш?

– И ние искаме да отглеждаме такива плодове и зеленчуци.

Старецът се усмихваше и кротко обясняваше:

– За да навлязат корените на растението по-надълбоко в земята е необходима точна комбинация от слънце и дъжд.

– Ако има много валежи, какво се случва тогава? – бързо попита Пламен.

– Ако има много дъжд, – започна да обяснява бай Петър, – корените не навлизат надълбоко за допълнителна влага, защото тя не им е нужна. А когато няма достатъчно дъжд, корените изсъхват.

– Не можем да контролираме дъжда, за слънцето да не говорим, – започна разпалено Тодор. – Тогава какво трябва да правим?

– Нищо, – потупа го по рамото бай Петър. – Бог, Който може да дава дъжда и слънцето на определеното време, разпределя Своята екологична смесица по начин, който предизвиква корените да търсят по-надълбоко вода.

– И какво излиза? Всичко зависи от Господа?! – възкликна Наталия.

– Така е, – съгласи се бай Петър. – По подобен начин слънчевата светлина от присъствието на Сина стопля душата ни с благословенията на Неговото присъствие, докато дъждът от милост и благодат ни освежават с животворната любов и прошка.

– Колко хубаво го каза, – плесна с ръце Радостина.

А старецът продължи:

– В тези сухи времена на необходимост нека да навлезем по-дълбоко в Божията любов, да изпитаме ново ниво на интимност, което идва само от вътрешната дълбочина на духовното укрепване.

Младежите мълчаха и жадно поглъщаха думите на бай Петър.

– Здравата коренова система на вярата процъфтява в дълбоката почва на Любовта на нашия Спасител, – настървено говореше старецът. – Исус винаги е с нас, Той дава най-доброто за живота ни, точно от това, което се нуждаем най-много.

Всички тези думи звучаха на младите като балсам, но те не стихваха:

– Независимо дали преживявате потоп от непосилни проблеми в отношенията си с другите или суша е овладяла духовната ви жизненост, имате достъп до живата вода на Господ Исус. Влезте дълбоко с корените на вярата чрез Неговата праведна река от любов и Светият Дух със сигурност ще укрепи вътрешното ви същество.

Мартин помагаше на майка си в кухнята. Двамата много се стараеха, защото очакваха гости. Празник бе.

– Мартине, какво си се умислил?

Майката бе забелязала, разсеяния поглед на сина си.

– „Видяхме звездата Му на изток и дойдохме да Му се поклоним“, – Мартин повтори думите, които го бяха силно развълнували.

– А знаеш ли, че хората виждат Божите знаци всеки ден?

– Наистина ли? Къде?

Майката се усмихна и поясни:

– Залезите и изгревите, които спират дъха ти. Новородените, които те карат да се просълзиш от умиление …

– Дали всички виждат тези знаци?

– Те ги виждат, но не ги разбират и затова не се приближават към Бога.

– Да, но мъдреците бяха разбрали знака на небето и за това го последваха до Йерусалим, – възторжено възкликна Мартин.

– Преди това пророчеството им каза къде да намерят Христос, – отбеляза майката, – а звездата засия точно над мястото, където бе Младенеца.

– Това означава, че знакът и словото са работили заедно, – Мартин започна да разсъждава на глас – и така са довели мъдреците при Исус.

– Крайната цел на всички Божи послания, както чудодейни, така и писмени, е да хвърлят небесната светлина върху Исус, – заключи майката.

Двамата продължиха да работят озарени от споделеното помежду им.

Зарко почти всеки ден чуваше от колегите си думи, които изразяваха техните тревоги и надежди:

– Надявам се да не загубя работата си.

– Очаквам да се оженя.

– Би ми се искало по-леко и радостно да премине живота ми. ……

Е това можеше да се случи, а можеше и да не стане.

– Такава е светската надежда, – казваше си Зарко, – но има една, която е сигурна котва за душата ни.

И той си представяше лодка, в бушуващи вълни, които я връхлитат и заливат.

– Така духат ветровете в живота ни, – отбелязваше Зарко. – Огромни вълни ни възпират от целите ни, но надеждата в Бог е котва, която поддържа ума, волята и емоциите ни стабилни. Ако човек вярва, че няма котва, ще реагира така сякаш вятърът и вълните на живота го застигат и че загива.

Зарко се усмихна:

– Всеки може да има мир, но се паникьосва и тревожи. Чувства се безнадеждно.

Зарко вдигна поглед нагоре и възторжено произнесе:

– Има неща, които Бог е дал и те са безспорно наши, но ще изпитаме радост и спокойствие, когато повярваме в истинската котва Исус. Само тогава ще имаме надежда, която е стабилна и сигурна.

През това Рождество, ако Христос не е , нека стане вашата единствена котва в живота ви!