Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

Петко бе много бърз в бягането. За това го бяха включили в отбора по лека атлетика.

На поредното състезание трябваше да пробяга 1600 метра.

По време на третата обиколка на пистата, обувката му отлетя във въздуха.

Петко не спря. Продължи. Публиката го аплодираше.

Когато чорапът му започна да се отдалечава бавно и да се развява с всяка стъпка, публиката не само го аплодираше, но и викаше.

Това го накара да тича още по-бързо.

Петко спечели състезанието.

По-късно той обясняваше на приятеля си Емил:

– Знаех, че всички ме гледат. Вече не беше просто състезание. …. Те гледаха какво ще направя. Това ме накара да тичам още по-бързо. Исках да се справя по-добре.

Всеки от нас има приятели, които са загубили повече от обувката си.

Какво повече са изтървали?

Те са загубили надеждите си, мечтите си и волята си.

Какво можем да направим?

Да ги окуражим, като им предложим навременна дума и да тичаме редом с тях, викайки:

– Хайде, приятелю! Не се отказвай! Не забавяй темпото! Продължавай!

Крум повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре и каза:

– И все пак има разлика между подобрение и трансформация.

– Така е, – съгласи се приятеля му Станчо. – Подобрението променя това, което вече съществува, а трансформацията създава нещо съвсем ново.

Крум продължи да разсъждавана глас:

– Когато започнем да следваме Исус, ние получаваме ново начало и се превръщаме в ново творение.

– Това не означава, че веднага забравяме всичко, особено това какви сме били, – възрази Станчо.

– Добре де, – почеса се по главата Крум, – Дори като нови творения, ние все още се борим с греха, егоизма и моментите, за които съжаляваме.

– Самата борба всъщност е знак за растеж, – повдигна вежди Станчо. – Фактът, че тези неща още ни притесняват, е нещо добро.

– Това означава, че Светият Дух работи като ни оформя и ни помага да станем по-подобни на Христос, – допълни Крум.

– Мислиш ли, че разочароваме Бог, когато не успеем? – попита Станчо.

– Неговата любов към нас не се основава на това, дали се справяме добре, – усмихна се Крум. – Не можем да спечелим повече от нея, нито можем да я загубим защото Той ни е дал най-доброто – Себе Си.

– И сега върви с нас, като ни променя отвътре навън, – плесна радостно с ръце Станчо.

– Вината, срамът, несигурността и гордостта вече нямат последната дума, тя е на Исус, – усмихна се Крум.

В Христос ние не сме определяни от това, което сме направили или какво ни е било направено. Оценявани сме от Този, който даде всичко, за да ни върне обратно при Бога.

Трансформацията е реална, тя все още е в ход.

Павел се усмихна и попита:

– Какво ви идва на ум, когато чуете думата „наследство“?

– Какво друго освен пари, собственост, инвестиции, – бързо реагира Гошо.

– Еврейската дума“нахала“, превеждана като „наследство“ има много по-богато значение, – поклати глава Павел. – В еврейски смисъл тази дума обхваща земя и териториални владения, семейно наследство, духовно наследство и дори божествена благословия. Бог не ни призовава да оставим само финансови активи на бъдещите поколения, въпреки че и това е необходимо……

– Какво всъщност Бог ни призовава да оставим като наследство? – повдигна вежди въпросително Васко.

– То включва вяра, мъдрост, характер и материално осигуряване, – поясни Павел.

– Това си е точно така, – съгласи се Филип. – Погледнете, 70% от богатите семейства губят богатството си до второто поколение, а 90% го губят до третото. Защо става така?

– Ако няма мъдрост, която да управлява парите, характер, който да ги стопанисва и цел, която да ги насочва води до разрушение и унищожаване, – отговори Валери.

– Вярно е, – съгласи се Митко. – Наследството не е само това, което оставяме след себе си, но и какви ще станат нашите потомци с това, което сме инвестирали в тях.

– Божието желание не е само да прехвърлим финансовите си активи на следващото поколение, но и да предадем нашата вяра, ценности, мъдрост и нашия характер, – допълни Павел. – Пълното наследство отразява Божията щедрост към нас. Господ ни дава не само материални благословения, но и мъдрост, идентичност и цел.

Каква тема само. Обсъждаше се коя е най-тъжната дума.

– Но, – заяви един.

– Изгубен, – сподели друг.

– Безнадеждно, – обади се трети.

– Можеше да бъде, – добави четвърти.

Имаше множество предложения.

– Всички споменати думи описват сърцето на човека без Христос, – констатира Петър. – Какъв контраст са те спрямо Божите обещания.

– В Исус Христос едно изоставено, безнадеждно сърце, преследвано от „ но “ и „ можеше да бъде “ се трансформира в такова на надежда и с цел, – тържествено обяви Захари.

Дядо Стоян се усмихна:

– Когато надеждата бъде отнета от хората, следва бързо морална деградация.