В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.

Случвало ли ви се е да отидете до магазина, когато стомахът ви е празен?

Е, на вас не знам, но на Пепо точно това се случи.

Той си купи неща, които съвсем не му трябваха. За него нямаше значение дали това е добро или не за стомаха му, важното бе да напълни корема си.

Когато човек е самотен в живота си, той прави същото.

Взимаме неща от рафта, не защото имаме нужда от тях, а защото сме гладни за любов.

И защо го правим?

Защото се страхуваме да се изправим сами в живота.

От страх да се вместим някак си между другите сме готови да поглъщаме лекарства, отвари от билки и какво ли не.

За да не изпъкнем много, носим дрехи, които дори не се замисляме, дали ни пасват.

Искаме да изглеждаме големи и богати, за това теглим заем, за да си купим къща.

Не искаме да спим сами, за това лягаме с всеки.

Страхувайки се, че няма да бъдем обичани, за това търсим любов на всички възможни грешни места.

Но всичко това се променя, когато ни срещне Божията съвършена любов. Само тя може да пропъди всеки страх.

Тогава ти не се чувстваш сам.

Бяха минали доста години, откакто Добри напусна родното си място. Дрехите му не овехтяха и обувките му не се скъсаха.

Когато го питаха:

– Къде отиваш?

– Каква е целта на пътуването ти?

Той простичко отговаряше:

– Търся градът, чийто архитект и строител е Бог.

Докато следваше Бог в живот си, той живееше в палатка, която постоянно местеше от място на място.

Никъде не се установи. Не позволи никое място да бъде за негово постоянно пребиваване.

Целите, надеждите и мечтите на Добри се бяха превърнали в движещата мотивационна сила в живота му. Те бяха насочени към вечния му дом, който нямаше да го разочарова.

И накрая, когато влезе през портите на този Град, Добри възторжено възкликна:

– Намерих го! Това е много повече, от очакването ми.! Всички дни и нощи на скитане с палатката си заслужаваха.

Това бе Градът надхвърлящ мечтите му. Той бе построен от самия Бог.

Студен и мразовит ден. Когато Никола докара семейството си с колата близо до дома им, той забеляза младо момиче, което бе леко облечено. То седеше на тротоара и плачеше.

Жена му, Атанаска веднага излезе от колата и тръгна към непознатата.

– Мога ли с нещо да ви помогна? – попи тя момичето.

– Бремена съм, а приятеля като разбра това, ме изгони, – изплака в отговор младата жена.

– А как се казваш“ – попита Никола.

– Зорница.

– Има ли къде да отидеш? – загрижено се обърна към момичето Атанаска.

– Да, при баба ми. Тя живее наблизо.

– Имаш ли нещо против, преди да те закараме при нея, да ти донеса малко дрехи? – попита Атанаска.

– Много ви благодаря …. Ужасно ми е студено.

Атанаска бързо изтича до дома си и се върна с топли дрехи и обувки.

Двете деца на Никола и Атанаска седяха на задната седалка и следяха всичко с ококорено очи.

След като закараха Зорница при баба ѝ, Атанаска ѝ пожела:

– Всичко най-добро, а ако имаш нужда от нещо, обади ни се. Видя къде живеем.

Зорница благодари, а Никола и Атанаска се прибраха у дома.

Децата им, които бяха свидетели на всичко, което се случи попитаха:

– Какво става?

– Защо тя беше на улицата леко облечена и без обувки?

– Сигурна съм, че постъпихме така както Бог би искал, – усмихна се Атанаска.

Децата се съгласиха, а Никола добави:

– „Гол бях и Ме облякохте“.

Бе слънчево. Това предразполагаше за повече срещи и разговори.

Мишо и Дечо седяха в парка и тихо разговаряха.

– Знам, че си счетоводител в банка, а жена ти какво работи? – попита Дечо.

– Тя не работи.

– Как така не работи? – изненада се Дечо. – Все се занимава с нещо.

– Тя си е в къщи …

Дечо се усмихна и попита:

– Кой прави закуска сутрин?

– Жена ми, защото тя не ходи на работа.

Дечо недоволно присви очи.

– Кога става жена ти?

– Събужда се рано, защото трябва да приготвя обяд за децата. Проверява ги дали са добре облечени и сресани. След закуска, следи да си измият зъбите и да дали всичко е прибрано в раниците за училище. Буди бебето, сменя памперса и дрехите му. Кърми го и прави закуска, всичко едновременно, – безизразно изброява Мишо.

– Кой води децата ви на училище? – У Дечо вече се усещаше напрежение.

– Жена ми ги кара до училището, нали тя не работи.

– След като децата си на училище, с какво се занимава тя?

Мишо махна с ръка и веднага отговори:

– Винаги намира какво да прави, докато е навън. Плаща сметки или отива в супермаркета. Като забрави нещо се връща отново.

– С Бебето?

– Разбира се с него, – потвърди Мишо. – След като се прибере, храни бебето, сменя памперса му и го слага да спи.

– Навярно тогава идва ред и тя да си почине?

– Не, – завъртя отрицателно глава Мишо, – Докато то спи, тя мие чиниите, оправя прането и чисти из къщата.

– А ти какво правиш, след като се върнеш от работа? – иронично го изгледа Дечо.

– Почивам си. Уморен съм. Цял ден съм работил.

– А жена ти?

– Прави вечеря, сервира на мен и децата, мие чиниите, подрежда масата. Изхвърля боклука. Разхожда кучето. Помага на децата да си легнат, дава им топло мляко. През нощта става да кърми бебето, да сменя памперса му ако е нужно.

– И на това му викаш, „тя не работи“?! – Дечо бе готов да удари един шамар на Мишо, но се въздържа.

Имаше ли смисъл?!

Този човек не осъзнава какво безценно съкровище има у дома си.

Радвайте и оценявайте Вашите съпруги, майки, баби, лели, сестри, дъщери, защото тяхната саможертва е безценна.

Жената е като солта. „Присъствието ѝ не се помни, но липсата ѝ прави всичко безвкусно“!