Обикновена тиха вечер. Катя беше в кухнята и подготвяше вечерята. Тони бе в хола, пиеше бира и гледаше телевизия.

– Скъпи, – каза Катя, – трябва да поправиш вратата на хладилника. Тя не може да се затваря, а така ще се разваля храната, която поставяме в него.

Тони се ядоса:

– Да не съм майстор по ремонт на хладилници?

Малко след това Катя отново се обади:

– Скъпи, трябва да оправиш осветлението в спалнята. Там е тъмно и нищо не се вижда.

– Да ти приличам на електротехник? – изсъска Тони, без да отклони поглед от екрана на телевизора.

След няколко часа Катя с болка сподели:

– Скъпи, трябва да оправиш прозорецът, защото отзява и когато застудее няма да можем да затопляме добре стаята.

– Да не съм дърводелец?

Озлобен от всичките натяквания на жена си, Тони стана и излезе навън. Той реши да отиде до бара, като си направи сметка, че там има телевизор и ще може да погледа.

Речено сторено. Отиде в бара, настани се на една маса и си поръча бира.

Когато изгледа две предавания, Тони се почувства виновен.

– Лошо се отнесох със жена си. По-добре да се прибера в къщи и да оправя нещата.

– Влезе в дома си и забеляза, че едното крило на прозореца беше дялнато и то прилепваше плътно към дървената каса. Надникна в спалнята и усети промяна в осветлението му. Отиде в кухнята, за да си вземе една бира и му направи впечатление, че вратата на хладилника се затваря нормално.

– Мила, какво е станало? Как успя да оправиш толкова бързо нещата?

Тя го погледна с укор и обясни:

– Когато излезе, аз застанах на прозореца и се разплаках. Мина един млад мъж и ме попита: „Защо плачете? Мога ли с нещо да ви помогна?“ И аз му казах за неизправностите в дома ни. Тогава той бързо се захвана и коригира всичко. Попитах го: „С какво мога да ви се отблагодаря?“ Каза ми: „Направете ми една торта или кекс“.

– Е, изпече ли вече тортата? – попита Тони, малко притеснен.

– Да ти приличам на готвачка? – засмя се Катя и му намигна.

Да разнасяш писма съвсем не е обикновена работа, особено когато се отнасяш отговорно към това.

Има толкова много хора, които с нетърпение очакват някой да им пише или да им отговори на писмата. Това е характерно особено за по-възрастните.

Милена беше отговорен човек, тя познаваше всички, на които доставяше писма.

Един ден погледът ѝ бе привлечен от пощенска кутия, която беше препълнена.

– Нещо не е наред, – каза си Милена, – трябва да извикам спасителната служба.

И тя звънна на известния за такива случаи телефон.

Притесненията на Милена не бяха напразни. Вече 12 години тя работеше в пощенската служба и знаеше, че това е пощенската кутия на една доста възрастна жена, много приятна и дружелюбна, която всички наричаха баба Екатерина.

„Може някъде да е заминала, – каза си Милена, – но това е малко вероятно. В петък се изчиства боклука, а днес е понеделник и кутията е пълна. Явно нещо не е наред“.

И наистина преди четири дни 94 годишната Екатерина се  бе подхлъзнала в дома си и не могла да стане. Тя бе викала:

– Помощ! Помогнете ми!

Но никой не я бе чул, а на нея така не ѝ се искаше да умира.

Когато откриха възрастната жена и ѝ оказаха медицинска помощ, Милена се разплака:

– Бях уверена, че си е в къщи.

Сега Милена и Екатерина много по-често се виждат. И техните взаимоотношения са много по-близки в сравнение на тези на държавен служител и човек от общата маса.

Това, че някой е бил наблюдателен и отзивчив, понякога може да спаси човешки живот, а това съвсем не е малко. Днес всеки от нас е жаден за капчица внимание. А когато това внимание е съпроводено със съпричасност, се наблюдава промяна у хората, взаимоотношенията и ситуациите.

Топъл есенен ден. Хората шетаха по дворовете. Наближаваше зимата, за това всичко трябваше да се подготви, земята, растенията и дръвчетата за предстоящия студ.

Това бе благоприятно време да се засадят нови храсти, дръвчета и лози.

Надвечер задуха хладен вятър, който не обещаваше нищо хубаво.

Бай Марин замръкна в Гълъбово с каручката си. Беше я натоварил с вар.

Като го питаха:

– Какво караш?

Отговаряше  смутено:

– Малко вар, да измажем, за строителство, а мога част от нея и да продам.

Ще, не ще, тази нощ бай Марин трябваше да остане в Гълъбово.

– Е, утре по видело ще съм си у дома, – каза си бай Марин

И отседна в близката механа, в която даваха стаи за такива закъсали като него при смрачаване.

На сутринта всичко беше отрупано със сняг, но това не притесни хората. Още вечерта местният „метеоролог“ бай Видко като усети студения вятър рече:

– Ще осъмнем със сняг.

Бай Марин похапна и излезе навън, да види каручката си. Магарето му бе прибрано на топло в обора още снощи.

Запъхтях Марин бързо се върна в механата и извика уплашено:

– Нямам ми каручката.

Хората се стъписаха:

– Как така я няма?

– Кой ще я открадне?

– На кой му е потрябвала твоята каручка?

Станаха големи разправии.

Хората излязоха вкупом с бай Марин. Той с болка сочеше мястото, където я бе оставил вечерта.

– Ето, няма я!

Каручката наистина бе изчезнала. На мястото имаше само прясно навалял сняг.

– Че къде ще я скрие, – недоумяваше Петър. – Никакви следи няма по снега.

Обърнаха цялото село, а каручката сякаш бе потънала в дън земята.

Чак след два дена, когато се стопи снега, на мястото на каручката намериха само варта. Смаяха се.

– Как е станало това чудо? – попита Никола.

– Знаете ли какво е станало? – засмя се селския даскал Симеонов. – Каручката е изгоряла.

– Как така? – попита Гено. – Наоколо няма пепел или въглени.

– Много просто, – каза Симеонов. – Снегът е помогнал на негасената вар, да се превърне в гасена.

Много се почесаха по главите, но накрая разбраха какво искаше да им каже даскала.

– Брей, – възкликна Пенко, – много хора виждат, но малцина се замислят над видяното…..

В кухнята че усещаше оживление. Марта, режеше, вареше, запържваше и какво ли още не. А от една голяма тенджера се долавяше приятен аромат на вкусна яхния.

Скоро мъжът ѝ щеше да си дойде гладен от гората. Хляба кротко стоеше в месала увит и чакаше времето, когато стопанинът на дома ще го разчупи.

Чу се скърцане на каруца и конско пръхтене.

– Дойде си, – каза си Марта.

В стаята влезе мъжът ѝ Стоил и свекърът ѝ Дечо. И двамата шумно я поздравиха и в един глас заявиха:

– Гладни сме като вълци. Какво има за ядене.

Хвърлиха горните си дрехи и се настаниха край масата. Марта разсипа по паниците още топлата яхния, а Дечо посегна към хляба и го разчупи на парчета.

След като утолиха глада си, двамата мъже се облегнаха доволни на столовете си.

– Добри животновъди сте били, – каза Дечо на снаха си.

Марта и Стоил дълги години бяха работили в близката кравефермата. Двамата даваха най-много мляко, чиято маслеността му бе доста висока.

– И другите така разправяха, – засмя се Марта, – когато работехме във фермата.

– Не, става въпрос за нещо друго, – каза Дечо.

И ето какво разказа възрастния човек в подкрепа на казаното.

– Със Стоил се връщахме от гората. И гледам на отсрещния хълм пасат крави. С тях бяха Въло и Надето. Тогава Стоил каза: „Това са нашите крави. Искаш ли да ги извикам тук?“ Не му повярвах и той веднага изсвири с уста, а после се провикна: „Йоно, Пено елате тука!“ Кравите наостриха уши и хукнаха надолу към нас, след тях тръгнаха и другите животни. Когато кравите дойдоха при нас започнаха да ближат ръцете на Стоил и да му се галят.

Очите на старецът се насълзиха:

– Ако не бях го видял, никога нямаше да повярвам. Добри пастири сте били с мъжа си, Марто. Бог да ви поживи!

След това Дечо стана и тръгна към портата, обърна се и рече:

– Добри стопани сте …..