Петър и най-добрият му приятел Асен отидоха на рождения ден на съученикът им Симо.

Когато майката на Симо видя Асен, тя отказа да го пусне вътре под предлог:

– Няма достатъчно столове.

Петър предложи:

– Аз ще седна на земята, а Асен ще заеме моето място.

– Не става, – отказа майката.

Защо Асен не бе допуснат до празника? Защото бе циганче.

Петър остави подаръците на вратата и се върна у дома с Асен. Това, че приятелят му бе отхвърлен, изгаряше сърцето му.

След години Петър стана учител. Той винаги слагаше в класната стая един празен стол.

Когато учениците го питаха:

– За кого е този стол?

Петър отговаряше:

– Той ми напомня, че в класната стая трябва да има място за всеки.

Стела очакваше дете. Обикновено познатите ѝ правеха парти в чест на още нероденото, но тя имаше друга идея.

Наистина покани няколко от приятелките си, но ги уведоми предварително:

– Искам къщата да бъде почистена, за да бъде напълно готова за новия наемател. Ако сте съгласни с идеята ми заповядайте у дома.

Всяка от поканените на това необикновено парти носеше парцали, четки, дори кофи и метли. Всички бяха се приготвили за работа.

След много търкане, миене, лъскане, боядисване и смяна на декорация, оформяйки необикновен дизайн, къщата на бъдещата майка бе подредена.

– Е, поне свършихме нещо полезно, – отбеляза Мила.

– По-забавно е от това да гледаш, как рожденик отваря подаръците си неопределено дълго време, – отсече Станимира.

– Явно не съм сбъркала с почистването, – усмихна се доволна Стела, – а сега бързо заемете места край масата в кухнята.

Последва вечеря изпълнена с веселие, смях и бърборене.

Павел се разболя сериозно. Много дни вече прекарваше в болки на легло.

Един ден го посетиха приятели. Като видяха колко много страдаше, започнаха да го оплакват, но един от тях Стоян се усмихваше щастливо.

– На какво се радваш? – попитаха го другите.

– А вие за какво плачете?

– Как да не плачем като виждаме колко много го боли?

– Е, аз по същата причина съм щастлив, – отговори Стоян.

Всички го изгледаха изумени, а Васил се провикна:

– Ти си полудял!

– Не не съм, – усмихна се Стоян. – Когато гледах, че в дома му има всичко и от нищо не е лишен, успех след успех се редяха в службата му, подари на децата си апартаменти и коли, много се тревожех от мисълта, дали земното му благополучие няма да му бъде за награда вместо блаженство в бъдещият живот.

– Какви ги говориш? – възнегодува Тони. – Виж колко се мъчи.

– Сега като го гледам в това му състояние, – отбеляза Стоян, – вече съм спокоен за него. Има надежда за Павел, земното богатство и днешните успехи трудно ще го отлъчат от вечността, която Бог му е приготвил.

Късно вечерта Димова се прибираше след дълъг разговор с приятелката си. Тогава видя в тъмната уличка хора, които бяха си послали картон и спяха на тротоара.

На другия ден тя сподели това с учениците си и ги попита:

– От какво се нуждаят тези хора?

– Храна, – каза Петьо.

– Пари, – обади се мълчаливият Слави.

– Сигурно място, – добави Даниела.

Изведнъж Даря скочи и високо каза:

– Те се нуждаят единствено от надежда.

– Искаш да кажеш, че те очакват да им се случат добри неща? – попита заинтересовано Димова.

– Не, – закърши ръце Даря, – те се нуждаят от увереност в това, на което се надяват.

Даря говореше за вярата в Исус Христос макар и не пряко.

Всички в класа знаеха, че тя ходи на църква, за това често ѝ се присмиваха за странните изказвания.

И днес се случи същото. Повечето от децата се закискаха, а на Димова ѝ трябваха десет минути за да умиротвори класа.

Какво е това върховно добро, на което вярващите в Христос могат да се надяват с увереност?

Обещанието за влизане в Неговата почивка.

А какво включва тя?

Божият мир, увереност в спасението, разчитане на Божията сила и убеденост за бъдещ небесен дом.

Светът наистина се нуждае от надежда.

Божието истинско и сигурно уверение е, че в добри и лоши времена Той ще има последната дума и няма да ни подведе.

Когато Му се доверим, знаем, че Той ще оправи всичко за нас на Своето Си време.

В закусвалнята бе пълно, но не се вдигаше много шум. Всеки консумираше това, което си бе избрал.

Погледът на Матьо бе привлечен от един мъж. Косите му бяха почнали да посребряват, но лицето му излъчваше нещо интересно.

Пред него имаше чаша, купа с храна, нож, няколко филийки хляб и книга.

Мъжът се облегна на масата със скръстени ръце и започна тихо да се моли. Лицето му грееше от благодарност.

– Ето това е, – каза си Матьо. – По дрехите му личи, че имаше малко земни блага, но той има друго богатство. Навярно общува често с Бога, за това има такова благодарно сърце.

Матьо бе фотограф. Той снима непознатият.

– Как ми се иска тази снимка, да напомня на хората многото причини, за които да благодарят на Бога в техния живот, – замечта се Матьо.

Но стана нещо много повече от това, което искаше фотографът.

Хората не само харесаха снимката, те започнаха да си купуват разпечатки от нея и да ги окачват по стените в домовете си.

Това напомняше на мнозина за важността на Божията благодат, достъпна за всеки и че тя е много по-ценна от златото или славата.