Николова караше практиката си в местната болница. При нея в отделението  се получи повикване на адрес, където се намираше изоставена полусрутена къща.

Местността в края на града беше блатиста и пустинна.

Когато една група от медицински работници дойде на мястото, провериха района щателно.

– В къщата не се вижда никой.

– И в двора  също.

– А в другата постройка проверихте ли?

– И там няма никой.

Но когато хората приближиха до една малка вратичка, чуха жално да вие куче.

– Навярно зад тази вратичка има някой, – предположи един от групата.

Те влязоха в неугледна стая. От картината, която се разкри пред очите им, останаха в шок.

В най-тъмния ъгъл изпод стари парцали се показа куче и ….човешка ръка. Под дрипите откриха човек на преклонна възраст. Той беше измършавял и едва дишаше.

Без да губят време, веднага го откараха в болницата. През целия път след линейката тичаше кучето на мъжа, който бяха открили.

Възрастният човек прекара много дълго време в болницата.

Кучето приютиха хората от небезразличния персонал. Те му даваха храна от кухнята.

Минаха 12 години.

Николова вече бе лекар. Веднъж тя се оказа на същата улица, където преди толкова години се намираше изоставения дом край блатото.

Посрещна я същия човек, който докараха в отделението полужив.
Той ѝ се усмихна и я покани:

– Заповядайте, да изпием по един чай.

Николова прекрачи прага на дома му и седна да си поприказват. Въпреки годините си, мъжът изглеждаше здрав и щастлив. След като поднесе чая  той ѝ разказа своята история:

– Този дом беше заключен от собственият ми син. Той здраво залости всички прозорци и врати.

– Защо го е направил? – попита изненадано Николова.

– Много просто, – каза старецът. – Щом аз умра, къщата остава свободна.

– И какво стана после?

– Моят наследник не знаеше, че за живота на баща му се грижи вярното му куче. То изкопа с лапите си дупка под дома и започна от боклука да ми носи мухлясал хляб. Това беше единствената ми храна.

– А не замръзнахте ли тогава? Тук вечерите са много хладни.

– Вярното куче лежеше до мен и ме топлеше.

– А какво стана, когато се върнахте от болницата?

– Хората ми помогнаха, кой с каквото може. Сега съм добре и се старая да забравя, че родният ми син ме остави да умра.

После мъжът на драго сърце разказваше за предаността на кучето си.
След случая, когато бе спасило своя стопанин, кучето бе живяло още 10 щастливи години.

Жител от Нижгородската област, рискувайки живота си и спасил шест деца от горяща къща.

За случаят Александр Настагунин разказва:

– Това, че децата остават сами, а понякога и за няколко дни зная добре, защото съм им съсед. След като забелязах пожара позвъних на пожарната и ги помолих да побързат, защото там има деца. Наоколо нямаше никой. Разбрах, че не трябва да отлагам и да чакам пожарната, докато дойде.

Без да губи ценно време , мъжът изтичал до прозореца и чул децата да пищят. Александр се опитал да отвори входната врата, но тя била заключена.

Тогава Настагунин почукал на прозореца и видял най-голямото от децата Никита. Мъжът накарал детето да отвори прозореца, но детето не реагирало.

Без да мисли Александр счупил стъклото и влязъл в стаята. В това време домът бил изпълнен с дим, а децата били много изплашени.

Мъжът се опитал да ги успокои и помогнал на Никита да скочи на улицата през прозореца. След това двамата заедно изкарали останалите деца от горящия дом.

Министерство по извънредни случаи е предложило Александр Настагунин за награда. Относно това той казал:

– Не можех да постъпя по друг начин.

Цигуларят Игор Политковский и пианистът Евгени Епщейн гастролирали в гадовете на Южен Кавказ с цикъла от цигулкови сонати на Бетовен.

В един малък град на летището ги посрещнал представител от Дома на офицерите, където щял да се състои концерта им.

Той ги поздравил сърдечно, но в очите му се четяло очакване.

– А къде е третият? – попитал най-накрая представителят.

– Ние сме само двама, – отговорил Политковский.

– Аз поръчах в хотела три стаи, – объркано казал военния. – На афиша прочетох три фамилии.

На афишът в действителност една под друга били разположени три фамилии:

Бетовен – цигулкови сонати.

Политковский – цигулка.

Епщейн – пиано.

Германците настъпваха към Москва. Три момчета между 10 и 12 години Борис, Михаил и Сергей тръгнаха надвечер за дърва.

Много скоро започна да се стъмва и децата разбраха, че са се заблудили. Вървяха дълго. Бяха изплашени и не виждаха никакъв изход.

Борис си спомни, какво го бяха учили в къщи да прави, когато изпадне в беда и предложи:

– Хайде да се помолим.

Момчетата се погледнаха притеснено. Сергей се обърна към Михаил и каза:

– Мишо, по-добре ти се помоли. Ти умееш да правиш това по-добре от нас..

Михаил наведе глава и беззвучно започна да се моли. Другите две момчета виждаха само как той мърда устни.

Пак тръгнаха да търсят път, но не го намираха.

Изведнъж забелязаха, че през клоните на тъмната гора мига малка светлинка.

– Навярно е пазачът или лесничея, – предположи Борис.

Момчетата тръгнаха по-уверено към светлината. Стигнаха до малка полянка. На нея видяха поп. В дясната си ръка държеше кръст, а в лявата размахваше кадилница.

Момчетата пак бяха обзети от страх, но малко по-различен от преживяният преди това.

Михаил стоеше между Сергей и Борис, който го ръчкаха и настойчиво го молеха:

– Моли се, моли се …..хайде, какво чакаш….

Когато Михаил започна да се моли, попът ги прекръсти. И тогава те видяха светъл път и затичаха по него.

Когато излязоха от гората и вървяха вече по позната поляна, разбраха, че не е имало никакъв път. Те бяха вървели по път от светлина.

Когато наближиха домовете си, Борис предложи:

– Нека утре рано сутринта да отидем на църква.

Другите само кимнаха в знак на съгласие.

Децата разказаха на възрастните, какво им се бе случило. Тогава хората разбраха, че преподобния се е молил за града им.

Тези, който бяха решили да се евакуират, останаха. Те бяха се успокоили, че техния град се намира под небесна защита.

Невероятна любовна история в района на Перм. 60-годишният Атанасий се оженил за Марта, която вече е на повече от сто години. Разликата във възрастта от 40 години, съвсем не изплашила Марта.

Когато узаконили отношенията си, хората около тях били потресени и започнали да търсят сметкаджийски причини. Имало слухове за баснословна зестра. Но нищо не се намерило. Тези хора нямали роднини или имущество.

Тази новина само на пръв поглед може да изглежда забавна. В крайна сметка „Горчиво!“ викали не многото им деца или внуци, а сътрудниците на дом за възрастни хора с увреждания.

Погребвайки мъжа и децата си Марта Плотникова останала съвсем сама. И попаднала в интерната, достигайки 100 години. А Атанасий Харин никога не е имал семейство. Той е сляп по рождение и целия си живот е прекарал в интерната.

В този дом за възрастни инвалиди двамата се срещнали преди 11 години и чак сега  Атанасий Николаевич се решил да направи предложение на Марта.