– Много от нас са готови да наставляват Бога, вместо да Му се подчиняват, да приемат Неговото наставление и то да ги ръководи. Те  искат да оказват пътя на Господа, вместо да му се покорят и покорно да Го следват, където и да ги поведе – към по-добра родина.

– Говориш ми за друга Родина, където всички живеят заедно, като едно голямо семейство. Как да я намерим? Трябва ли много повече сълзи да проливаме? Тя не е ли там, където цъфтят портокалите и миртата расте сред разкошни долини?

– Не, не е там , сине Мой.

– Или там над палмите, където се появяват пернати глави и играе между листата златен лъч? Или там където блести водата в моретата и локвите, където в ароматни горички на яки криле пърхат ята от неизвестни птици, чийто пера с украсени в дивни цветове?

– Не , не там , детето Ми.

– Дали в миналите векове, в далечен край, където реките текат в златни русла? Или в огнени лъчи, сияещи от рубини и светещи елмази из подземните дълбини, или на брега, където кораловите бисери блестят? Там ли се намира тази Родина?

– Не, не е там дете…..Такава нетленната красота с очите си не бях видял. Толкова радостни песни до сега не бях слушал. Чудесата на тази страна не можеш да опишеш, те са като сън. Нито скръб, нито смърт няма да проникне там. Праха на времето, няма да докосне вечните ѝ чудеса. Зад границата на гроба,…. към висините на небето, тя е там, сине Мой!

Това не е марсиански пейзаж, а територия на запад от пролива Мак Мердо, който се нарича „долина на оазисите“.

Трите долини Виктория, Тейлър и Райт са най-сухите в света.

През последните хиляда години там не е имало дъжд.

Климатичните условия наистина приличат на марсиански, за това НАСА тества там своите марсоходи.

Разходиха се покрай оградата на малка нива, а след това седнаха на два камъка, които като че ли нарочно бяха сложени там за почивка. Младият бе висок, с широки рамене, здрави ръце, буйна черна коса и остри черни очи. С него бе слаб, с побелели коси, старец. Той бе видял много и помнеше още времето, когато със семействата си шепа хора дойдоха и се заселиха по тези места.

– Жени и деца, вървяха в колона през селото, – върна се в спомените си назад старецът, – лицата им бяха уморени и измъчени. В ръцете си носеха малки торби с пръст и тор. Притискаха ги към гърдите си, сякаш бяха драгоценно богатство.

– От къде са ги взели? – размърда се маладежът неспокойно на мястото си. – За какво са им били?

– Бяха ги събирали в далечни долини, давайки за тях овце, монети и кожи. Смятаха да посипят твърдите скали на това място със скъпоценната пръст, та земята да роди зърно и народът да има какво да яде.

– И сега е скалисто това място, – засмя се младежът, – а нивите висят над безната.

– Тогава хората се връзваха на верига и се спускаха към малката площ, – ръцете на старецът потрепераха при спомена. – Внимателно с ръце ръсеха пръстта върху скалната почва.

– Но нали един по-силен вятър би отвял всичко това? – младият човек учудено погледна старецът.

– Над бъдещите ниви, – кротко продължи старецът, – бе изградена груба ограда, която да ги пази от вятър и лавини. Така се раждаха нивите сред тези обрулени, озъбени скали.

– Навярно не са били много големи, – каза младежът.

– Три крачки широка и четири крачки бе почти всяка новообразувана нива, – протегна ръка старецът напред, сочейки малките участъци земя. –  Това бе най-ценото богатство на нашият народ.

Старецът погледна към мъжете надвесили се над малките ниви и каза:

– Призори мъжете излизаха на нивичките си. Селянинът дълго се моли преди да започне работа на придобитата земя.

– А когато духнеше вятър, оградите успяваха ли да запазят натрупаната по скалите пръст? – попита младежът.

– Задухаше ли силен вятър, жените донасяха одеяла и ги разстила върху скъпоценната пръст. Галеха семенцата с малките си длани и с мънички коси скъпернически отрязваха поникналите стръкове.

– И от това сте правели хляб? – изненада се младият човек.

– Мелехме зърната, а жените месеха и печаха плоски продълговати хлябове.

– А защо слагате паричка в първият хляб? – попита младежът, който бе видял как този, който печеше хляба, бе пъхнал монета, не в кой да е хляб, а точно в първия.

– Това беше за всеобща благодарност за чудото.

Старецът бе разказал историята на народа си на този младеж, който бе дошъл и бе решил да се засели по тези места.

Великият немски поет Волфганг Гьоте имал един интересен навик, когато отивал на разходка, той обичал да пълни джобовете си със семена на различни красиви цветя. Пътешествайки по полята и горите, изкачвайки се по планините и спускайки се към долините, постоянно сеел тези семена. И навсякъде, където минавал след време израствали красиви цветя. Трудно било да се определи, кои цветя е посял Гьоте и кои са израснали сами, но красотата на тези места била неимоверна.

А какво сеем ние? Това ли, което прави света красив или това, което го обезобразява? Сеем ли цветята на любовта, мира и добротата или плевелите на враждата и омразата?

В денят на сътворението Бог е дал способност на земята да произвежда растителност, която да допринася плод, според вида си и да сее семена. Той благославя семената на праведника стократно или разочарова очакващите зло.

Каквото посее човек, това и ще пожъне. Ако посее нечестие и беззаконие ще пожъне седем пъти повече беди. Сеещият вятър ще пожъне буря.

Винаги трябва да помним: „Който сее оскъдно, оскъдно и ще пожъне, а който сее щедро и щедро ще пожъне.“

Нека да сеем само добро и красота!