Камен и неговият екип се готвеха да извършат благотворителна дейност в район, където хората бяха враждебно настроени към вярващите в Господа. Той се притесняваше много и един ден преди започване на мероприятието, сподели с приятеля си Драган:

– Страхувам се от предстоящото ни начинание. Вълнувам се много. Постоянно се питам: Как ще премине всичко? Знам, че хората тук не искат да чуят за Исус и какво Той е направил за тях. Как ли ще възприемат това, че искаме да им помогнем, просто защото ги обичаме?

Драган сложи ръка върху рамото на Камен и го окуражи:

– Това е Божие дело и Господ няма да ни остави сами. Какво казва Словото? „Ще се облегнеш ли на Него, защото силата му е голяма? Ще повериш ли на Него работата си?“ Спомняш ли си какво каза на Йоан, когато той падна като мъртъв пред нозете Му?

– Да, – усмихна се колебливо Камен. – „Не се страхувайте. Аз съм първият и последният“.

– „Възложи на Господа това, което ти е възложил и Той ще те подпре. Никога не ще допусне да се поклати праведният“, продължи наставлението си Драган.

Това докосване бе повратна точка за Камен. То му напомни простата истина, че Бог беше с него.

Господ ни вади от нашата зона на комфорт, за да ни покаже нови неща. Това Той прави с една единствена цел, да ни помогне духовно да растем.

Бог ни дава сила и мъдрост, за да преминем през всяка ситуация. Той няма да ни остави сами в нашите изпитания. Държи всичко под контрол.

Нека да признаем присъствието Му в живота си. А докосването Му да ни помогне пред нещата, които ни плашат.

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!

Реших да опитам нещо абсурдно. Започнах да раздавам това, което нямах, например, радост.

Денят начевах с усмивка, следваше среща, която иначе бих отказала, а след това разговор, който бих загърбила, …. прегръдка, молба, целувка, докосване. Простички неща, а толкова трудни понякога за изпълнение.

И всичко това ми върна приятелите, отвори ми нови пътища, които станаха за мен съвсем реални.

Спомних си, че мога да се смея и да мечтая.

Може би това е начинът, да запълня недостига в себе си. Въпреки, че до сега съм чакала нещо или някой извън мен да го запълни.

Ако успея да превърна празнините в свое бижу, загубите в по-добро бъдеще, болките в надежда, мъката в ярка светлина….

Тогава това, което съм преживяла и продължава да ме притиска и да ме изпълва със скръб, ще се превърне в моето най-голямо съкровище.

Млад принц обичал да се забавлява и да смущава придворните с невероятните си прищевки.

Извикал той придворния мъдрец и му казал:

– Изброй ми чувствата благодарение, на които аз изпитвам удоволствие!

Мъдрецът се замислил, а после отговорил:

– Когато слушате музика, вие изпитвате удоволствие чрез слуха. Когато сутрин се разхождате в градината, където цъфтят цветятта, вие се радвате на аромата им чрез обонянието си. Когато сте в банята и ви правят масаж, вие получавате удоволствие от докосването на ръцете на масажиста. Възхищавате се на природата, благодарение на зрението на очите си. Когато се храните от ястията, приготвени от най-добрите готвачи, вие изпитвате удоволствие чрез вкуса. Когато се радвате на победата, която сте постигнали в битка, изпитвате чувство на превъзходство.

Принцът вникнал внимателно в чутото, а след това казал:

– Всичко е ясно. А сега чуй моята задача. Измисли ми нещо велико благодарение, на което да изпитвам чувство, което превъзхожда всички тези чувства наведъж. Иди и мисли, ако нещо ти е необходимо, обръщай се към везира.

Вечерта мъдрецът дошъл при принца.

– Много бързо си решил поставената задача, – усмихнал се принцът.

– О, почтений принце, аз не трябваше да измислям нищо, защото най-великото от всички удовлоствия, които са дарени на човека, е да бъде в присъствието на Бога.

Сбогуваха се в хотела. Бяха се прегръщали със сълзи в очи. Заспаха с преплетени тела. Времето им бе изтекло. Бяха си казали всичко, което трябваше да и кажат.

Сутринта се държаха мълчаливо за ръка. От време на време се споглеждаха.

Елена се опитваше да запечата всяка оставаща им секунда в паметта си. От представата, че скоро ще се лиши от близостта и присъствието на този мъж, сърцето ѝ се свиваше.

„Как ще живея без него? Без гласа и смеха му?“ – тревожно се мяташе мисълта в главата на Елена.

Той бе част от нея и тя от него. Животът им в бъдеще ще бъде като песен без мелодия, река без вода.

И двамата знаеха, че са един за друг, но обстоятелствата бяха против любовта им. Случи се да се срещнат на неправилното място и в най-неблагоприятното  време.

Бързият влак стоеше на първи коловоз, готов да потегли. Навсякъде около тях хората изпращаха близки и познати.

– Какво ще правиш след като се прибереш? – попита Елена.

– Ще работя, – неохотно каза Филип. – Когато работя не мисля за нищо друго освен за работата си, ……. но ще бъда най-нещастния човек на света.

Елена му се усмихна:

– Щастлива съм, че те срещнах. Ти си най-прекрасният подарък, който съм получавал до сега в живота си.

Железничарят се готвеше да вдигне палката. Филип с натежали като олово крака, които не искаха да се откъснат от земята, отвори вратата на вагона и се качи във влака.

Елена го гледаше мълчаливо. В очите му грееше такава нежност, се сърцето ѝ се сви от болка.

– Бих искала да ти кажа още нещо, – прошепна Елена, – ти не беше прав.

– За какво? – с недоумение я погледна Филип

– Че не знам колко ме обичаш.

– Защо ми го казваш чак сега? – изтръпна Филип.

– Защото не съм го разбирала ясно, както в този миг. Ти ме обичаш прекалено много, иначе не би ми позволил да остана тук и да направя това, което мисля за правилно, – гласът ѝ се задави в сълзи. – Ако ме обичаше по-малко щеше да ме принудиш да дойда с теб.

Тя обхвана лицето му с двете си ръце и го целуна за последен път.

– Ти си всичко, което имам на този свят, – тиха каза Елена.

– Сбогом! – с натежало сърце каза Филип.

– Сбогом!, – прошепна Елена.

Последно докосване. Тя се откъсна от него и се отдалечи с бързи крачки, без да се обръща. Елена се смеси със тълпата и се изгуби от погледа на Филип.

Влакът тръгна. Елена спря и седна на близката пейка. Покри лицето си с ръка и заплака……