Интересно е, че ние обикновено забравяме добрините на околните, а щетите и оскърбленията, които са ни нанесли, не забравяме.

Хубавите приятни пролетни дни скоро изчезват от паметта ни, но студените дни, снежните бури, непоносимия студ много добре помним

Когато чувам как хората се оплакват, имам чувството, че живеем в ада.

Жители на едно село се изселили в друга държава. Един човек, който не можел да се похвали с безупречно поведение като младеж и пооткрадвал каквото му падне, решил да види своите съселяни, как са се настанили в другата страна.

Човекът влязъл в един дом. Там една жена била болна и лежала на легло.

– Познаваш ли ме? – попитал човекът.

– Как да не те познавам, – казала жената. – Нали идваше нощем в хамбара и крадеше от царевицата ни.

Наистина ние записваме добрините на пясък, а злините издълбаваме на мрамор.

Галя започваше работа много рано. Всяка сутрин преди да отиде на работното си място, тя трябваше да заведе сина си в детската градина. За да успее да отиде навреме Галя хващаше първия трамвай. Завеждаше сина си до детската градина, предаваше го на учителката, а след това бягаше към спирката и чакаше следващия трамвай.

След няколко закъснения, предупредиха Галя, че ще я уволнят.

„Как ще преживяваме само със заплатата на мъжа ми, – притеснено си мислеше Галя. – Какво да направя, за да не ме уволнят?“

Тя хапеше устни и крачеше нервно из стаята.

Накрая Галя неохотно и със свито сърце реши:

– Ще го пусна да слезе на спирката и нека сам да отиде до детската градина. Вярно е, че е само на три години, но той трябва да успее.

Всичко стана още от първият път. Но тези секунди за Галя бяха мъчителни и ужасни. Тя се мяташе в полупразния трамвай, докато синът ѝ влезеше в детската гадина.

Веднъж Галя забеляза, че трамвая много бавно тръгваше от спирката, където тя се разделяше със сина си и набираше скорост едва след като Валери влезеше в детската градина. Тя не можеше да си обясни тази странна закономерност, но в замяна на това бе спокойна за сина си.

Това продължи три години, докато малкият Валери ходеше на детска градина.

Всичко стана ясно, когато синът на Галя тръгна на училище.

Веднъж Валери отиде с майка си на нейната работа и тогава ватманката се обърна към него:

– Здравей, малкия! Вече си пораснал! Помниш ли как с майка ти те изпращахме до детската градина?

Добрината на тази жена стопли сърцето на малкия Валери.

„Каква чудна жена е тази ватманка, – помисли си Валери. – Съвсем безкористно бе задържала трамвая, само заради спокойствието на мама. Та тя дори не я познаваше!“

Тежка бе годината за семейство Димитрови. Безпаричието ги стягаше за гушата ежедневно. На всичкото отгоре на най-малкия член в семейството Йонко му се налагаше спешна операция.

Датата бе определена. Нужен бе кръводарител. За голяма изненада на семейството съседката им Николина , която често им досаждаше с проблемите си, каза:

– Аз ще дам. Кажете само кога да отидем. – Когато видя изненаданите погледи на родителите добави, – Съвсем не се шегувам, имам достатъчно кръв, ще дам колкото трябва за Йони.

Това бе спонтанно бликнало чувство. Гено бащата на Йонко се трогна, а майка му Маргарита  притисна силно до себе си Николина и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Николина!

Занизаха се дни и нощи на безпомощност и болка. Родителите на Йонко бяха много притеснени, а той ги окуражаваше:

– Престои ми вълшебно пътуване до приказен остров. После ще видите как ще тичам отново.

С добрината си и желанието на всеки да помогне, Йонко грабна сърцата на лекарите и обслужващия персонал в болницата.

В деня на операцията три часа майката и бащата се мятаха в мълчалива борба с връхлитащите ги кошмари. Куцукащите и количките с болните, които минаваха край тях им напомняха, че и други хора страдат, но всички те таяха надежда към лекарите, че ще им помогнат отново да се движат нормално.

Накрая доктор Тинчев излезе и каза:

– Не се притеснявайте. Операцията мина успешно, даже надмина очакванията ми.

Старшата медицинска сестра им се усмихна и добави:

– Имате много добър син. Когато го поведохме към операционната, той ми каза: „Майка ми е отвън. Облечена е в син костюм. Моля кажете ѝ, че съм добре и да не се безпокои за нищо…. Всичко ще бъде наред…“

Маргарита се разплака, а Гено едва удържа сълзите си.

Когато се върнаха от болницата Николина ги пресрещна на стълбите, набута няколко банкноти в ръката на Маргарита и прошепна:

– За Йонко, знам, че сега сте в нужда.

Когато Гено опита да възрази, Николина сложи ръката си върху ръката на Маргарита и добави:

– Знам, хора сме, всеки се нуждае от подкрепа и помощ – и продължи към вратата на апартамента си.

Добрината у хората не е изчезнала. Тя се проявява в най-трудните моменти на човека. Живи сме и човещината още не е умряла у нас.

Както и по-рано изкарваше с труд прехраната си и продължи да бъде все същият простодушен човек. Бе мислил и преживял толкова неща. Толкова много от най-хубавите си часове бе отделил, за да направи добро на хората. Сякаш бе разговарял с ангели и бе черпил от тяхната мъдрост.
Това личеше в кротката и разумна благообразност на всекидневния му живот, чието спокойно течение се движеше спокойно и равномерно. Не минаваше нито един ден, през който светът да не стане по-добър само защото този човек, скромен какъвто си бе, живееше в него.
Нито веднъж не излезе от руслото на собствения си живот и все пак се превърна в благословение за околните.  Чистата и възвишена простота на мисълта му, която в част от проявите си приемаше формата на безмълвно вършени добрини, се изяви и в речта му. Той говореше истини, които въздействуваха и оформяха начина на живот на ония, които го слушаха. Слушателите му навярно и не подозираха, че техният съсед и близък приятел, е нещо повече от обикновен човек. Той допускаше това най-малко от всички. И все пак, като ромон от планински ручей, устните му изказваха думи, които не бяха хрумвали на никое човешко същество.
Годините тичаха напред. Започнаха да се появяват бели кичури и да се пръскат по косата му. Благородни бръчки се издълбаваха върху челото му. Той бе остарял. Но не напразно. Мъдрите мисли в главата му бяха повече от белите косми върху й. Бръчките и браздите издълбани от времето бяха хрониките на мъдростта, изпитана в продължение на цял един живот.
Университетски професори и дори градски първенци идваха отдалече, за да го видят и да разговарят с него. На шир и длъж бе литнала вестта, че този прост земеделец има идеи различни от останалите хора. Идеи, добити не от книгите, а от нещо по-възвишено, сякаш бе беседвал приятелски с ангели всекидневно. Независимо дали бяха мъдреци, държавници или филантропи, той приемаше посетителите с оная мека откровеност, която бе характерна за него още от детските му години. Открито беседваше с тях за онова, което бе дълбоко скрито в неговата или техните души. Докато разговаряха, лицето му грееше с някаква мека светлина.
Когато заговореше излагаше пред хората каквото лежеше в ума и сърцето му. Думите му притежаваха сила, защото хармонираха с мислите, а в мислите личаха истина и задълбоченост, защото идваха от начина му на живот. Той не произнасяше празни думи. Те бяха думите на живота, изпълнен с добри дела и излъчваща любов. Бисери, чисти и прекрасни, бяха те, разтворени в тази скъпоценна напитка.
С блеснали от сълзи очи хората благоговейно гледаха този почитания човек и си казваха, че никога не имало лице така достойно за пророк и мъдрец, окръжен от ореола на белите коси. Изразът му на велика доброта сякаш приютяваше целия свят.