Тодор беше бивш механик, но се случи така, че загуби част от близките и работата си. После болката и мъката го притиснаха и той стигна до дъното. Стана наркоман със стаж и живееше на улицата

Тодор си мислеше: „Така и ще си ида без пари, сам, на тротоара в големия град“.

Случи се така, че се намериха състрадателни хора и той бе отведен в болница, където бе диагностициран с цироза на черния дроб. Лекарят му каза:

– Човече, ти умираш.

Тодор се стресна сериозно, а после шеговито каза:

– Веднъж  ми излезе късмета, да получа чисто легло, медицинска помощ и ….

Той сериозно се замисли за живота си.

След това бе изпратен в приют, но такъв приют, в който директорът на заведението казваше:

– Този дом е необходим, за да могат умиращите бездомни хора да умрат с достойнство, а не на улицата. Обществото е обърнало гръб на тези люде. Ние изразходваме време и пари за бездомни животни, а какво правим с хората живеещи на улицата? Това не са бездомни, а изоставени хора. В края на живота си, те заслужават поне малко душевен покой.

В този приют издирваха роднините на хората постъпили  при тях, срещат ги с тях и ги нудеха да си вземат прошка едни от други.

Тодор беше изморен от живота, който бе водил до сега. Именно болестта му помогна да погледне на нещата по друг начин. В такива моменти хората започват да ценят живота, отпуснат им тук на земята.

Въпреки заболяването си Тодор започна да помага в кухнята и да се грижи за цветята в дома.
– Аз зная, че болестта ще ме убие, – казваше Тодор, като се усмихваше. – Тя вече отнеса двама от тримата ми сина. Не се страхувам от смъртта, наричам я по-скоро връщане у дома.

Тодор постепенно отслабваше и губеше сили те си, но той знаеше, че ще настъпи ден, когато няма да може да стане от леглото, за да иде при останалите от дома. Това го смиряваше. За това приемаше това положение по-спокойно.

Вчера казваше на един възрастен човек, също живеещ в дома.

– Преди известно време аз спях буквално на асфалта. Ако не беше този приют , отдавна да съм умрял …..

Денят беше мразовит. Вятърът свистеше безмилостно между клоните на дърветата, а студът проникваше безжалостно до телата на хората, а те се загръщаха още повече в дебелите си палта и якета.

Васил крачеше премръзнал с високо вдигната яка и мечтаеше за момента, когато ще се прибере у дома и ще седне край печката.

Изведнъж погледа му бе привлечен от един паднал портфейл. За съжаление в него нямаше никакви документи, само три лева и писмо, което изглеждаше много пъти разгръщано и вероятно четено.

Освен обратния адрес, на плика друго нищо не можеше да се разбере.

Васил разгърна писмото, за да научи нещо за собственика на портфейла, за да му го върне.

Там бе написано:

„Скъпи Дани, моята майка ми забрани да се срещам с теб. Прости ми. Обичам те и ще те обичам винаги. Твоя Ана“.

Това писмо трогна Васил и той реши да намери човекът, който го е загубил, за да му го даде.

„Явно това писмо е било много важно за него, – помисли си Васко“.

Тогава той се обади на оператора към телефонната централа:

– Можете ли да ми кажете телефонния номер на човека, който живее на този адрес? – и Васил продиктува адреса.

– Извинете, но нямам право да разкривам такава информация, – каза учтиво женски глас.

– Но моля ви, – Васил ѝ прочете писмото и разказа на непознатата жена при какви обстоятелства го е намерил. – Поговорете с абоната и ако той е съгласен, срещнете ни.

Измина минута, която се стори на Васил цяла вечност. Най-накрая той чу женски глас.

– Здравейте, искали сте да разговаряте с мен?

– Познавате ли някоя жена на име Ана? – попита я Васил.

– Преди тридесет години, ние купихме този дом от нейната майка. От няколко години майката на Ана живее в старчески дом. Ще ви дам адреса и телефона. Може би там ще ви помогнат.

Васил получи номера на старческия дом и веднага позвъни там.

– За съжаление тази жена почина, но дъщеря ѝ живее в друг старчески дом, – му отговориха от там.

Когато се свърза със старческия дом, където живееше Ана, му казаха, след като той обясни защо я търси:

– Звъните много късно тази вечер, вероятно тя няма да ви приеме.

Васил бе на крачка от разгадаването на тайнственото писмо и не можеше повече да чака, за това прояви по-голяма настойчивост.

Скоро му разрешиха и той заедно с директора на дома се качи на втория етаж, където с усмивка го срещна Ана. Тя беше възрастна жена с добри и топли очи.

Васил ѝ разказа за своята находка и ѝ показа писмото.

Когато Ана го видя, наведе очи и дълбоко въздъхна:

– Много го обичах. Казваше се Данаил Петров. Тогава бях на седемнадесет години и майка ми сметна, че съм много млада. А Дани беше толкова красив ….

Възрастната жена замълча, а после продължи просълзена:

– Ако го намерите, предайте му, че още го обичам. Така и не се ожених, не можах да намеря такъв като него.

Васко си взе довиждане с Ана и слезе на първия етаж. Дежурния го попита:

– Намерихте ли това, което търсихте?

– Зная само името на собственика на този портфейл, – Васко показа въпросния предмет, – днес изгубих цял ден, ще го потърся, когато имам свободно време.

Изведнъж дежурният извика:

– Аз знам на кого е този портфейл. Той е на господин Даниел Петров. Той живее в съседната сграда и когато излиза на разходка, постоянно го губи.

Като чу това Васко на бегом се върна при директора на старческия дом и заедно с него отидоха до съседната сграда. Въведоха ги в стая, където в едно кресло седеше приятен мъж, който четеше.

Директорът го попита:

– Това ваше ли е?

Мъжът бръкна в джоба си и каза:

– Да, няма го, изглежда е моят, прилича на него.

– Ето, този млад човек го е намерил и ви го връща, – каза директорът.

Старецът с облекчение погледна Васил и попита:

– Как мога да ви се отблагодаря, младежо? Какво възнаграждение ще ви устрои?

– Нищо не ми е нужно. Но искам да ви кажа нещо. Съжалявам, че прочетох писмото, но исках да разбера, кой е собственика на портфейла, за да му го върна, защото вътре нямаше никакви документи.

Дружелюбната усмивка на стареца помръкна.

– Вие сте чели писмото?

– Не само го прочетох, но знам къде е и вашата Ана.

Мъжът трепна и пребледня:

– Ана, къде е тя? Как е тя? Всичко ли е наред с нея? Моля ви помогнете ми да я видя.

Старецът хвана ръката на Васко и тъжно каза:

– Когато получих това писмо, моя живот свърши. Так и не се ожених. Аз винаги съм обичал само нея, моята Ана. Моля ви заведете ме при нея.

И те тръгнаха.

Ана седеше в същата стая.

– Ана, – каза директорът много внимателно, – познавате ли този човек?

Даниел стоеше  до вратата и не смееше да помръдне. Тя го погледна  за малко, но нищо не каза.

– Ана, това е Данаил Петров. Помните ли го?

– Дани? Това ти ли си?

Стареца без да крие сълзите си протегна ръце и бавно приближи към нея. Тя го посрещна и двамата се прегърнаха ….

Неведоми са пътищата Господни, когато трябва да се случи нещо, то непременно се случва.

Група приятели се събраха на вечеря. Един от тях беше генерален директор, но тази вечер предложи да обсъдят проблемите на образованието.

– Какво може да се научи от този, който е решил, че най-добрият вариант за него е да стане учител?

И за да подчертае своята гледна точка, той се обърна към Галя Миронова:

– Галя, ти си учителка. Кажи честно, какво правиш на работата си?

Галя беше честен и открит човек.

– Искате да знаете с какво се занимава? – започна Галя предизвикателно.

Тя направи пауза, а след малък интервал от време продължи:

– Карам децата да работят. Толкова много работа, която дори не са си и представяли, че могат да извършат. Слагам плюсове на лошите оценки, за да се чувстват победители. Успявам да ги накарам да седят 40 минути на едно място, когато родителите им не могат да ги спрат дори и за пет минути без някакъв вид компютър.

Галя изгледа аудиторията си и продължи:

– Уча децата да се удивляват, да задават въпроси, да се извиняват, да уважават себе си и другите, да носят отговорност за своите постъпки. Уча ги да пишат, да четат, а след това ги карам да пишат и да четат.

Галя нервно прибра падналия кичур от косата си и продължи още по-настъпателно:

– Карам ги да смятат на ум, защото те трябва да използват мозъците си, които Бог им е дал, а не калкулаторите. Опитвам се да направя своя клас място, където учениците да се чувстват безопасно.

Галя рязко се обърна към генералния директор и като че ли това каза само на него:

– И накрая им давам да разберат, че ако развиват дадените им от Бога таланти, упорито работят и внимават съвестта им да е чиста, те непременно ще успеят във всяко начинание…. И когато хора ме осъждат за това, което правя, не им обръщам внимание, защото те така говорят, не познавайки същността на нещата, не са се занимавали с това и са невежи в тази област.

Генералният директор премигна няколко пъти и се готвеше да се извини, но Галя продължи:

– Възпитавам децата ви и ги подготвям да станат генерални директори, лекари, инженери, ….А вие с какво се занимавате, господин директоре?

Мъжът наведе глава и нищо не каза.

Не учете децата си да бъдат богати, но им давайте възможност правилно да оценяват нещата….

Първите дилижанси в Санкт Петербург се появили през  1840 г. благодарение предприемчивостта на директора на 1-ви кадетски корпус барон К. А. Шлипенбаха.

Появате на тези омнибуси, се превърнало в събитие на деня. Хората много ги харесали. Всеки си мислел, че трябва да се качи непременно на тях, да плати един гривеник за пътуването си по Невския проспект, за да могат след това да говоря с приятелите си за впечатленията си от пътуването.

Успехът на това начинание, ниската цена и удобството при пътуването станали известни на царя и той решил лично да се убеди в това.

Веднъж разхождайки се по Невски срещанал дилижанс и той му помахал ръка за да спре и влязъл в него. Въпреки че било тясно, място за него се намерило и той стигнал до Адмиралтейския площад.

Царят поискал да слезе, но кондукторът го спрял:

– Позволете ми да получа един гривеник.

Николай Павлович се оказал в затруднено положение. Той не носил никога пари в себе си. Никой от спътниците му не се решавал или не се сещал да му предложи портфейла си.

Наложило се кондукторът да го глоби.

На другия ден в офиса на дилижансите царят изпратил 10 копейки с допълнение от 25 рубли за чай на кондукторът, който го глобил.

В една компания актуализираха служителите. За целта наеха нов изпълнителен директор – Григор Бързаков.

Той се славеше с непоколебимост, взискателност, педантичност, решителност и упоритост във всяко начинание. До сега не бе имал провал. Началниците му много разчитаха на него.

Бързаков заяви своето намерение още от самото начало:

– Твърдо съм решил да се отърва от всички мързеливци, шляещи се без работа и най-вече безотговорните.

Когато Бързаков влезе във фоайето забеляза младеж, който се бе облегнал на стената и лениво чоплеше зъбите си с клечка.

В помещението имаше и други служители.

„Сега е време, – каза си Бързаков, – да им покажа един назидателен урок. Всеки трябва да бъде на мястото си и да работи, а не като този младок ….“

Григор се приближи към младежа и строго го попита:

– Колко изкарваш на седмица?

Младежът бе изненадан. Той внимателно огледа внушаващия страх мъж и отговори:

– 40 долара.

Бързаков грубо каза:

– Изчакай ме тук.

Той отиде до кабинета си и се върна след няколко минути. В ръката си държеше пари.

Подаде на младежа 160 долара и доста гръмко каза, за да го чуят и останалите:

– Ето ти заплатата за четири седмици. Сега се махай и повече да не съм те видял да припариш тук.

Доволен от себе си Бързаков огледа останалите служители в помещението и попита:

– Някой може ли да ми каже, с какво се занимаваше този некадърник?

Всички го гледаха уплашено. От ъгъла на стаята се чу ясен мъжки глас:

– Този младеж работи в близката пицария и доставя пици по заявки на клиентите. Той просто чакаше, кога ще му платят поръчката.