Вечерта за Соня и Стефан бе прекрасна. Разхождаха се в парка, почерпиха се по един сандвич и кола в близкото заведение, а след това Стефан изпрати приятелката си до дома ѝ.

Стефан спринтира до спирката, но последни автобус замина под носа му.

– Ами сега! Какво ще правя? Пари за такси съвсем не ми останаха, – завайка се Стефан.
Та той бе студент, в свободното си време изкарваше по някой лев като хамалин, от къде ще се свъртят повече пари в джоба му?

Времето заплака, сякаш малко му се бе стоварило на Стефан сега на главата. Трябваше да премине от единия край на града до другия, за да се прибере в квартирата си.

Стефан примирен с обстоятелствата, мокър и измръзнал закрачи по маршрута си.

Изведнъж до него спря скъп автомобил. Двойката в нея мъж и жена му помахаха с ръка да влезе в колата.

Стефан бе шокиран и каза смутено:

– Но аз нямам пари…

– Пари не ни трябват, – каза мъжът.

А жената бързо го подкани:

– Влизай в колата! Ще се простудиш!

– На задната седалка има бутилка с коняк, – добави мъжът, – глътни си малко, да се сгрееш.

Попитаха го:

– Къде живееш?

И след като им каза адреса, го докараха до пътната врата.

Стефан каза объркано:

– Много ви благодаря…. извинявайте, бях мокър и навярно отзад съм нацапал ….

Двамата му махнаха с ръка.

– Не се притеснявай! Бягай да се изсушиш и стоплиш у вас, – засмя се мъжът.

Стефан гледаше недоумяващо след заминаващата кола и си каза:
– Мислех, че по-заможните хора са коравосърдечни и едва ли биха се притекли на помощ на такъв окаян човек, като мен, но явно има добри и състрадателни хора, независимо от положението си.

Хора нека бъдем по-добри  и да си помагаме един на друг.

Вечерта бе тъмна. Облаци забулваха луната, а някоя и друга звезда се прокрадваше между тях, но светлината ѝ не бе достатъчна, за да освети мрака.

Стоян се връщаше от втора смяна. Беше много уморен. Имаха авария и трябваше доста да се напрегне с другите, за да оправят нещата. Искаше му се да се прибере по най-бързия начин и да си легне.

Изведнъж, в една от неосветените улици, го пресрещнаха двама младежи с извадени ножове.

Стоян беше яко и силно момче, веднага можеше да им даде да се разберат, но си каза:

„Нямам много пари в себе си. Ще им дам портфейла си и да се махат“.

И го направи. Извади портмонето си от джоба и им го хвърли на земята.

Единият от нападателите бавно пристъпи, пресегна се и взе плячката. Отвори портфейла и разочаровано се намръщи.

– Нищо! Това пари ли са!

Погледът на другият попадна на ръката на Стоян, а там сияеше златен часовник, подарък от баща му.

– Ей, – подвикна той на Стоян, – я си дай часовника!

„Но това е семейна ценност, – помисли си нападнатият. – Дядо ми го е носил през войната, дал го е на чичо, а той го подарил на своя брат, а сега е мой“.

– Точно часовника си няма да ви дам! – извика Стоян.

След което хвана единият за лакътя на едната ръка, нанесе му няколко удара с главата си, право в носа му и изби ножът от ръката му. Справи се бързо и с втория, като му нанесе няколко удара. Той бе по-дребен от него и бе по-лек близо 15 кг.

Някой, който бе наблюдавал боя, бе позвънил в полицията. Скоро дойдоха двама полицаи и арестуваха Стоян, който имаше лек разрез на ръката от нож, но на единият от другите двама не му се бе разминало леко. Беше получил сътресение на мозъка.

Родителите на този нападател, скоро дойдоха в полицията. Те викаха и крещяха срещу Стоян:

– Изрод! Хулиган! Ти осакати сина ни!

Стоян ги гледаше и им се чудеше на акъла. След това бавно се изправи срещу тях и спокойно им каза:

– Да бяхте го възпитали по-добре. Знаете ли къде ходи вечер синът ви и какво прави? Той не бе излязъл с приятелят си просто на разходка, а да ограбва минувачите….

Късно след обяд. Нощта вече докосваше с края на тъмния си воал малкия град. Опашката в супермаркета е огромна, а множество от хора са изнервени, навярно труден е бил трудовият им ден

Симона седеше на опашката и се опитваше да преодолее напрежението излъчващо се от околните.

Пред нея стоеше малко момиче, червенокосо с много лунички по лицето. То бе отправило поглед към един голям шоколад поставен на близката витрина. Малко след това погледна с болка портмонето, което държеше в ръката си.

Опашката се придвижи малко напред. Лицето на червенокосото момиче се озари и то звънна на телефона си.

– Мамо, аз съм в магазина. Тук са пуснали шоколад с намаление, навярно поредната акция. Но той струва 1 лев, а ти ми позволи да похарча само 80 стотинки. Въпреки това, мога ли да си го купя?

Явно отговорът бе отрицателен, защото момичето с болка изключи телефона си и го пъхна бързо в джоба си.

Симона изпита съжаление към това дете, за това се наведе към нея и ѝ предложи:
– Ще ти дам 20 стотинки, за да си купиш шоколада.

Червенокосото момиче я погледна с големите си сини очи и каза:

– Не, благодаря. Мама винаги казва, че трябва да живея според средствата си и да се отказвам от излишествата. Само така ще  израсна като добър човек.

„Как мъдро говори това малко момиче, – помисли си Симона. – Човек трябва да бъде внимателен и да се вслушва понякога и в децата“.

Хубаво е, когато има есен, защото тя нежно и внимателно ни подготвя за студа. Това е време за размисъл, когато човек  с ръце в джобовете изпада в приятна меланхолия.

Есента е време за съзерцание. Краските ден след ден се сменят. Листата се носят от лекия вятър. Всичко това възбужда у нас романтично настроение.

Всяка година нещо през есента умира. Листата падат от дърветата, а голите клони беззащитно се люлеят от вятъра в студената зимна светлина.

Листата, както и хората не са готови да се откажат така лесно. Те здраво се държат за миналото и ако имаха сили да останат зелени, вероятно до последно биха се сражават за мястото, което толкова дълго им е служило.

Когато Антон беше млад, той пътуваше, изпратен от Захариев, собственик на много фабрики в открит товарен вагон и продаваше прежди за големи суми пари. Изпълняваше и други поръчки, с една дума Захариев му имаше голямо доверие.

Веднъж след една продажба, преброи наличните пари, които носеше в себе си и не можа да намери десет хиляди лева. Провери внимателно в преждата, после по джобовете, но парите бяха изчезнали.

Притесни се и едва не се разплака. Беше се объркал нацяло.

– Как ще обясня на Захариев за недостига? Ще ми повярва ли? – тези и подобни мисли го убиваха. – Ще ме сметне за крадец. Дори и да не ме даде на съд, ще ме изгони позорно като мошеник. Завинаги ще бъда заклеймен с позорно име, а сина ми и жена ми ще ги наричат „сина и жената на мошеника“.

Всичко това се рисуваше в още по-мрачни краски във въображението му. И той реши да сложи край на живота си.

По пътя Антон трябваше да премине през един мост, а зад реката се виждаше един малък манастир.

„Ще застана накрая на вагона и когато преминаваме реката, ще се хвърля във водата и ще се удавя“, – взе бързо решение младият мъж.

Вълнуваше се много. Непоносима тъга и ужас го обхванаха преди смъртта.

Докато беше в такова състояние с него се случи нещо непредвидено.

Антон изпадна в безсъзнание и видя пред себе си облечен в светещи дрехи старец. От него струеше любов и разбиране.

– Слава на Всевишния Бог, Антоне, – каза старецът. – Защо не се обърна за помощ към Божия Син Христос? Той помага на всеки. Не оставяй отчаянието да те съсипе.  Не се съгласявай да изпълниш желанието на дявола, като посегнеш на живота си. Парите, които търсиш, ти ги изпрати на една от фабриките, още вчера, но забрави да запишеш това в тефтера.

Когато дойде на себе си Антон лежеше пред вратите на манастира. Изправи се и прекрачи прага на светата обител и тогава  видя на една от стените изображението на стареца в цял ръст. Същият, който му бе говорил.

В душата на младия човек пламна неописуема благодарност, към Бога и този непознат старец, който го гледаше от иконата. Той осъзна, че към него бе проявена безкрайна милост.