Смрачаваше се. Тъмнината без да бърза незабележимо нахлуваше в стаята. Младен седеше във фотьойла. Той бе подпрял главата си с ръка. Погледът му блуждаеше в изчезващата светлина на деня, а мислите му го върнаха назад.

Внезапно пред него изникнаха мъж и жена. Те бяха възрастни, около седемдесет годишни. Мъжът лежеше на легло. Тялото му на практика бе напълно безполезно. Мускулите му бяха опустошени и съсипани от амиотрофична латерална склероза.

Въпреки, че тялото  му бе неефективно, очите му сканираха стаята и той виждаше жена си. Тя бе дребна и слаба, но не се предаваше лесно независимо от това, какви трудности ѝ се препречваха в живота.

Бе измъчена, но с непоколебима вяра правеше това, което бе нужно за мъжа си през последните години, особено след като той се обездвижи и стана напълно безпомощен. Бръснеше го, къпеше го, хранеше го, сресваше косите му, миеше му зъбите, ….

Това бяха родителите на Младен. Такава преданост от старана на майка му до края на дните на баща му, бяха изключителен пример за мъжа, които имаше вече пораснали деца и чакаше внуци.

В дена на погребението на баща си, Младен изпитваше огромна благодарност към тази, която го бе родила, защото тя бе моделирала пред очите му слуга в духа на Христос. Нейното служение бе тихо, но за синът ѝ то не бе останало незабележимо.

Какви времена настанаха! Цените на стоките в магазина растяха, а заплатите не можеха да ги догонят. Които работеха, за тях бе добре, но имаше и хора без всякакво занятие, а те също трябваше да ядат.

Освен това бе зима. Нямаше дърва, а тока на мнозина бе изключен за неплатени сметки.

Кирилка се надигна, отметна завивките и се разтрепери. В стаята бе студено. Хубавото бе, че децата затрупани под одеялата още спяха.

– Ще отида до магазина и ще помоля, да ми дадат продукти на кредит, – каза си Кирилка. – Скоро малките ще станат и ще искат да ядат.

Тя бе притеснена, защото имаше голям борч в магазина. Мъжът ѝ се разболя и почина, а нея скоро я съкратиха от работа. Много дни обикаляше за ново назначение, но щом чуеха че има малки деца, никой не искаше да я наеме.

– Ох, – проплака жената, – дали ще ми дадат нещо в магазина. Миналия път ме изгониха доста грубо.

Тя бе решила да опита, пък каквото ще да става.

Странно, когато Кирилка влезе в магазина управителя ѝ се усмихна приветливо:

– Какво ще обичате.

– Аз имам борч при вас, но …., – каза притеснено Кирилка.

– Знам, знам, – усмихна се мъжът, – но при нас дойде един господин и изплати целият ви дълг. Освен това остави една сума за вас, ако желаете да купите продукти за дома си.

– Кой е този мъж? Как така е платил дълговете ми?И казвате още пари оставил ….. Защо? – Кирилка бе изумена.

Управителят надигна рамене:

– Нямам представа. Не съм го виждал друг път в магазина.

Кирилка взе парите напазарува, като внимаваше да вземе само необходимото и да не прекалява с харченето на чуждите пари.

Когато тръгна към къщи я срещна Деница. И тя бе бедна като нея, с много дългове и неплатени сметки.

– Кире, да видиш какво ми се случи, – заобяснява Деница, размахвайки ръце. – Някой ми платил сметките, а пред вратата намерих плик с доста пари.

Кирилка ѝ се усмихна и сподели:

– И на мен някой ми е платил борчовете в магазина, даже ми е оставил пари да напазарувам – и тя показа пълната чантата, която носеше.

Двете жени се прегърнаха. Очите им грееха, радостни сълзи на благодарност се стичаха по лицата им.

Скоро към тях се присъединиха и други, които разказваха, за неизвестният господин, който им помогнал по един или друг начин.

– Но кой е той?

– Кой е нашият благодетел?

Никой не знаеше. Той бе пожелал да остане анонимен.

А там, където кредиторите бяха по настойчиви, той се бе усмихнал и добавил:

– Аз съм добрият Самарянин.

На празника в църквата решиха след програмата на младежите да разиграят томбола. Обявиха го на едно от събранията и това се прие с небивал възторг.

– Събраните средства от томболата, – обяви Васил, когото бяха избрали, да организира нещата, – ще бъдат дадени в детския дом за изоставени деца.

Дойде и дългоочакваната вечер. Младежите бяха се добре постарали и всички с радост и ръкопляскания съпровождаха всяко тяхно изпълнение.

Накрая излезе Васил и тържествено съобщи:

– Може би чакате с нетърпение този миг, когато ще започне томболата. Извадете билетчетата си и следете внимателно, номерата, които се изтеглят.

На сцената бе извикана малката Галя, за да изтегли печелившите числа. Галя бръкна с малката си ръчичка в дълбоката шапка и всички затаиха дъх.

– Номер 8, – обяви Васил, след като взе малкото листче от малкото момиченце.

Дядо Горан се надигна и със сияеща усмивка се насочи към подиума, за да получи своята награда.

Там имаше лавица отрупана с плодове и какво ли още не.

– Дядо Горане, избери си каквото желаеш от тези подаръци, – подкани го Васил.

Старецът бързо обходи с поглед наредените подаръци и грабна една голяма диня. Последваха ръкопляскания и радостен смях.

Продължи тегленето на билетчетата и хората весело избираха от предложените им подаръци. Един взе връзка банани, друг копринен шал, трети топли ръкавици, четвърти бурканче с мед, ….

Баба Мина седеше най-отзад. Тя от скоро посещаваше църквата. Но макар и на 86 години, тя бе срещнала Исус и бе предала сърцето си на Него.

– Номер 89, – прозвуча малко уморено гласът на Васил.

Баба Мина трепна. Тя погледна билета си и се усмихна, след което се изправи и тръгна към подиума.

– Извинявайте, – каза смутено Васил, – не останаха много неща. Какво избрахте?

Старицата погледна на горният рафт и протегна ръка. Там се намираше Библия с тъмни корици.

Когато ѝ подадоха книгата, жената бързо я разтвори и радостно възкликна:

– Точно като за мен, с едри букви.

Старицата прегърна Библията и я притисна към гърдите си. Така щастлива тя се отправи към мястото си.

Когато свърши празникът, Васил каза:

– Всеки от вас получи подарък, който си хареса, но най-големият дар се падна на баба Мина.

Повечето от хората наведоха глави, защото всеки от тях бе търсил нещо временно, което да го зарадва на момента, а тази старица бе избрала най-добрата част.

Михаела бе силно потресена. Това, което чу лекарят да ѝ казва, я разтърси силно.

– Вие имате рак, – бе казал той. – Не е лошо да си подредите нещата.

Михаела се разплака, мислите ѝ тревожно се лутаха в главата ѝ. Тя веднага звънна на приятелката си Вера:

– Това, от което се опасявах, стана. Лекарят каза, че имам рак.

Силен плач разтърси Михаела. След като се поуспокои, без да чува успокоителните думи на приятелката си, продължи:

– За мен няма значение, но съм притеснена за съпруга си, той нищо не знае. Освен това децата ми са малки, а те все още имат нужда от мен.

Вера сподели с други техни общи приятели болката на Михаела и те започнаха активно да се молят за нея.

Някой от тях посъветваха Михаела:

– Иди при друг лекар на преглед.

– Може да не е толкова тежко положението.

Михаела беше отчаяна.

– Нищо не губя, ако отидеше при друг специалист, – каза си тя, – най много да потвърди безнадежността на състоянието ми.

Въпреки всички отиде на преглед при друг лекар. След като внимателно проучи нещата, той заяви:

– Не губете надежда. Екипът ми ще направи всичко възможно, за да ви помогне.

Тези дни и месеци бяха много трудни за Михаела, но тя избра да се съсредоточи на Бога.

А пред себе си си обеща:

– Няма да гледам на обстоятелствата, колкото и плашещи да са. Ще отстоявам и няма да се отказвам.

Можем да изпитаме болка или да попаднем в ситуация, която ни се струва безнадеждна. Може всичко да бъде обърнато срещу нас и да не виждаме изход……..

Ние ще поличим изцеление и даденото ни положение ще има разрешение, ако се доверим на Господа. Той е в състояние да се намеси извън това, което бихме си представили или помислили.

Колко е хубаво да имаш до себе си човек, който да те разбира и подкрепя. Пламен и Румен, които не бяха вече така ентусиазирани и запалени, както в младостта си, бяха останали приятели през трудните изминали години.

Пламен бе женен, имаше деца и внуци, а Румен бе останал сам. Той не бе намерил сродна душа, с която да се обвърже.

Двамата често се срещаха, защото живееха съвсем наблизо. Споделяха и се оплакваха от несгодите на ежедневието. Съветваха се в трудни ситуации и бяха опора един за друг.

Днес Румен излезе до магазина да напазарува и още от далече забеляза киселата физиономия на приятеля си. Той приближи до Пламен и го попита:

– Защо си така оклюмал? Пак ли са ти потънали гемиите?

– Вчера с жена ми спорихме цял ден за парцали, – въздъхна тежко Пламен.

– Какви парцали? – попита озадачен Румен.

– Нали знаеш жените, – започна тъжно да обяснява Пламен, – като видят някоя нова рокля, костюм, палто и нещо от този род пощръкляват, докато не го придобият. Та моята си харесала едно кожено палто от норка и ми наду главата за него. Но дават ли се толкова много пари за нещо, което един или два пъти най-много ще облече в годината, а после го оставя на склад в гардероба?

– Е, – леко се усмихна Румен, за да не обиди приятеля си, – Кой надви? На кого бе последната дума?

– Нима се съмняваш в мен?! – възкликна Пламен. – Разбира се, че моята, нали съм глава на семейството.

– И какво ѝ каза? – любопитно го изгледа Румен.

– Нека Бог да бъде с теб, купувай го!