Всеки път, когато чуя за извършен аборт косата ми настръхва. Плакала съм не един път за това, че ежедневно се извършва масови убийства на деца.
И това го правим ние, които се наричаме разумни същества. Тъжно е. И с колко много мъка е изпълнено всичко това?!
Говорих наскоро с едно момиче, което е направило 12 аборта. То с искрено удивление ме попита:
– Какво да правя като през цялото време все залитам?
Това са реални хора, а толкова безотговорни.
Никого не осъждам и самата аз не съм ангел, но ме боли, срамувам се за всички нас, които допускаме това да става…. Страшно и грозно… и ние го приемаме като нещо естествено.
Никой не иска да погледне на снимката абортираните деца. Неприятна гледка е….
Да в нашия свят все още има толкова много красиви и прекрасни неща, но те не струват нищо, ако скрием главата си в пясъка и не желаем да погледнем истината. В този свят има толкова много мръсотия, не говоря за боклука, който изхвърлямо в кошовете, а за душите ни….
Истината може да запази множество животи. И всеки спасен живот ще донесе частица светлина в този свят.
Погледнете и вижте, какво прави нашата безотговорност!

Веднъж попитали един демограф:
– Как се отнасяте към проблема със самотните майки?
– Това е въображаем проблем, – казал той, – защото самотните майки не съществуват. Щом жената има дете, тя не е самотна.
За майките е ясно, те ще има за кого да се грижат, което обуславя смисъла на живота им. Но какво да кажем за „самотните бащи“, които нито знаят, нито се интересуват от децата си?

Тръгна слух из гората, че след месец ще настъпи края на гората.
И …. започна се. Зверовете зарязаха делата си, не чистят домовете си, на лов не ходят.
Лисиците и вълците ходят гладни и не хранят децата си. А защо им е, нали скоро идва края на гората?
Катериците по същата причина не събират зимнина…..
Но мина месец, след него втори, а гората си стои такава, каквато си е.
Разбраха животните, че нищо няма да стане, но зимата е вече на прага. Искаха да намерят виновния, но къде да го търсят?
Трябваше някак си да се приготвят за зимата.
Така и настана края, не на гората, а на тези, които живееха в нея.

Тя роди отново и донесе новороденото у дома. От време на време излизаше, буташе количката, разхождайки децата, а ръцете и скута ѝ бяха винаги заети.

Живота ѝ по това време беше само допир. По цял ден вземаше чинии или съдове, които трябваше да измие и прибере. Ръцете ѝ нежно докосваха главите на децата хлъзгави от шампоана във ваната. С много любов галеше лицата им и почистваше акото по задничетата им. Смело вдигаше тежкото мокро пране…..

Понякога присядаше за десетина минути, докато децата си играеха. А когато някое от тях паднеше, изчистваше калта, почистваше раната, а на ожуленото място лепваше пластир. Обърсваше мократа буза, по която още се стичаха малки сълзици, връзваше развързалата се връзка на обувката и нежно притискаше към себе си малкото телце, което успокоено от допира ѝ, спираше да хлипа.

Когато той се прибираше от работа след дългите часове работа, тя докосваше буйните му кичури коса, едва наболата брадичка и грапавите му изморени ръце. Наблюдаваше го как вдига високо децата над главата си, как грубото му лице се отърква о нежните им личица и издаваше радостен вик и писък заедно с малките, като съпровождаше всичко това с пляскане на ръцете си.

Ако не беше много изтощен от работа, той я докосваше. В този свят на допира, подвижното пространство между двамата се затваряше в ласка, водеща до привичното освобождение.

Всички около нея я ближеха, дъвчеха, целуваха, дърпаха и разсипваха върху нея какво ли не: сок, мляко, урина, мръсна вода, ……

Тя не спираше да мие и пере цели планини от дрехи. Сменяше чаршафите и лигавниците. Търкаше и бърше телата им.

Иска и се да бъде чиста, да ги почисти и тях, но в мига преди да събере сили, да изпере и измие всичко, веднага следва нова проява на „доброта“, която я потопяваше отново…..

На детската площадка стоеше жена с 3 годишната си дъщеря. Детето се бе вкопчило в крака ѝ и хълцаше сърцераздирателно. Въпреки подканите, то не искаше да отиде да играе с другите деца. Попитах:

– Какво се е случило?

Майката ми разказа с разбиране и съпричастнот за случилото се:

– Току що бяхме на гарата. А тати, когото очаквахме не дойде. От влака слезе само таткото на Деница.

Съчувствах искрено на малката, но успях само да кажа:

– О, сигурно е много разочарована.

Детето ме погледна. Едри сълзи се стичаха по лицето му. Но скоро започна да гледа другите деца и след две минути тичаше радостно с тях наоколо.

Дълбоката болка беше изживяна, от нея нищо не остана. Така тя направи място за други по-ведри чувства.