Става въпрос за кукувицата, която не се обременява с проблемите свързани с възпитанието на децата си. Знаем само, че тя си лети за собствено удоволствие.

В действителност, женската кукувица всяка пролетта и лятото неуморно провежда тайно наблюдение на другите птици.

За да гарантира оцеляването на пилетата си, майката  трябва да следи за мястото, където се построява чуждото гнездо и да успее навреме да сложи яйцата си там. Пиленцата ѝ трябва да се появяват по-рано от своите братя и да отстранят „конкурентите“ си.

Затова не можем да кажем, че кукувица хвърля децата си, а по-скоро, ги отдава на надеждни семейства. Тя сама не е в състояние да отгледа толкова много потомство, колкото ще възпитат „приемните родители“. Една самка може да подхвърли най-малко 10 яйца в чуждите гнезда.

С такова рисковано занятие, което се нарича гнездов паразитизъм, могат да се занимават само дълбоко законспирирани личности. За това възрастните кукувици са почти невидими. Ако самците издават своето присъствие с познатото „ку-ку“, то самките са тихи и погледът ти много рядко може да попадне на тях.

Тогава  каква полза има природата от кукувицата? Тя е една от птиците, които се хранят с „косматите“ гъсеници. За възпитанието на малките кукувичетата малките птички унищожават не по-малко вредни насекоми, отколкото за собственото си потомство.

Сякаш са се провинили видовете възпитатели? Тук има известен  замисъл. Кукувицата учи малките птички да не бъдат глупави.

За да продължат рода си, те трябва да се научат да слагат яйцата си, да се държат тихо в гнездото, не изявявайки местонахождението му и въобще да устроят дом на такива места, където никой няма да ги намери, даже кукувицата.

Интересното е, че има  птици подобни на кукувицата в други континенти. Самките на водоплаващи птици понякога практикуват частичен паразитизъм, подхвърляйки част от своите яйца в гнездото на съседите.

Възможно е кукувицата да е започнала своята кариера по аналогичен начин. Но преуспяват само тези, които не губят време за самостоятелно възпитание на потомството си.

Група приятели се събраха на вечеря. Един от тях беше генерален директор, но тази вечер предложи да обсъдят проблемите на образованието.

– Какво може да се научи от този, който е решил, че най-добрият вариант за него е да стане учител?

И за да подчертае своята гледна точка, той се обърна към Галя Миронова:

– Галя, ти си учителка. Кажи честно, какво правиш на работата си?

Галя беше честен и открит човек.

– Искате да знаете с какво се занимава? – започна Галя предизвикателно.

Тя направи пауза, а след малък интервал от време продължи:

– Карам децата да работят. Толкова много работа, която дори не са си и представяли, че могат да извършат. Слагам плюсове на лошите оценки, за да се чувстват победители. Успявам да ги накарам да седят 40 минути на едно място, когато родителите им не могат да ги спрат дори и за пет минути без някакъв вид компютър.

Галя изгледа аудиторията си и продължи:

– Уча децата да се удивляват, да задават въпроси, да се извиняват, да уважават себе си и другите, да носят отговорност за своите постъпки. Уча ги да пишат, да четат, а след това ги карам да пишат и да четат.

Галя нервно прибра падналия кичур от косата си и продължи още по-настъпателно:

– Карам ги да смятат на ум, защото те трябва да използват мозъците си, които Бог им е дал, а не калкулаторите. Опитвам се да направя своя клас място, където учениците да се чувстват безопасно.

Галя рязко се обърна към генералния директор и като че ли това каза само на него:

– И накрая им давам да разберат, че ако развиват дадените им от Бога таланти, упорито работят и внимават съвестта им да е чиста, те непременно ще успеят във всяко начинание…. И когато хора ме осъждат за това, което правя, не им обръщам внимание, защото те така говорят, не познавайки същността на нещата, не са се занимавали с това и са невежи в тази област.

Генералният директор премигна няколко пъти и се готвеше да се извини, но Галя продължи:

– Възпитавам децата ви и ги подготвям да станат генерални директори, лекари, инженери, ….А вие с какво се занимавате, господин директоре?

Мъжът наведе глава и нищо не каза.

Не учете децата си да бъдат богати, но им давайте възможност правилно да оценяват нещата….

Сложният процес на диагностика на епилепсията ще се опрости, благодарение  на електронния „костюм“, който постоянно следи жизнените изменения в тялото. Пациента може да го носи като ежедневно облекло.

Специална риза и шапка, снабдена с датчици, които записват дейността на мозъка и мускулите, си взаимодействат с приложение към  смартфон, така че лекарите могат да проследяват промените всяка минута в реално време и да разберете какво причинява на атаката.

До днес диагнозата се установява във болница от лекар с помощта на енцефалограма, която измерва мозъчните вълни по време на атаката.

Костюмът „Neuronaute“ разработен от френската компания BioSerenity може да се носи извън болницата, всеки ден при извършване на ежедневни дейности.

Ризата и шапката са свързана със смартфон чрез Bluetooth, както и специални приложения, които обработват и анализират данните. Даже, когато собственикът няма припадък, данните за температурата на тялото и активността му се изтеглят и съхраняват.

Вградени датчици наблюдават мозъчната активност, движение на очите и температура.

Освен това, устройството разполага със сензори за регистриране на мускулната и нервна дейност. То е способно да проверява движенията, дишането, пулса и кислорода в кръвта.

Новият продукт ще бъде особено полезен за деца, които трудно застават неподвижно при правене на енцефалография. Устройството записва не просто това, което се случва с един човек получил епилептичен припадък, но и създава информация, чрез която ще се определят възможните причини. Лекарите ще знаят на коя област от мозъка влияе пристъпът и какъв вид припадък има човека.

В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

В стоматологичната клиника бе спокойно. Съседната врата бе на детския кабинет, където се движеха толкова малки деца, които можеха и да нямат зъби.

Изведнъж от детския кабинет изхвърча един малчуган с опулени от ужас очи.

Бяха започнали да му вадят зъб, като предварително му бяха сложили упойка. Детето трудни обръщаше вдървения си и безчувствен език.

Ужасеният малчуганът попита:

– Защо ме убодоха?

Наблизо седеше майка му, която му обясни:

– Убодоха те, за да не чувстваш болка, когато ти вадят зъба.

Момчето захапа вдървения си език и започна да вика:

– Лъжеш. Зъб може и така да се извади. Тук сте ме довели, за да ми махнете езика.

И малчугана побягна към изхода.