Биляна до скоро не бе изпитвала такова отчаяние в ежедневието си. Изглеждаше така, сякаш простите задачи, които някога бяха за нея даденост, внезапно се превърнаха в недостижими височини за преодоляване.

Всяка работа, която извършваше в къщи много бързо се разрушаваше от хората, които тя най-много обичаше.

– Това е то домакинска работа. Събирам едни и същи предмети ден след ден, – скърцаше със зъби Биляна. – Всяко извършено действие е почти безполезен акт. Понякога се чудя дали малките хора, които съм родила, тайно кроят заговор, за да ме подлудяват.

Днес Биляна забеляза няколко пръски засъхнало мляко. Докато прекарваше мокрия парцал върху упоритото петно в главата ѝ изникна картина.

Малко дете, което току що бе проходило, обърна чашата си пълна с мляко.

Изведнъж Биляна се усмихна и тихо промълви:

– Благодаря ти, Господи.

Прокара още веднъж мокрия парцал по засъхналото петно и отново се засмя:

– Благодаря ти за това бебе.

Докато се бореше със всяко парченце засъхнала мръсотия Биляна се молеше:

– Благодаря ти за моите деца.

Тя гледаше как мръсният под се превръщаше в гладък, лъскав и чист, след всяко преминаване на парцала и си казваше:

– Благодаря ти за моето семейство. Благодаря ти за моя дом …..

Колкото повече благодареше, толкова на сърцето ѝ ставаше по-леко. Настроението ѝ се подобри.

– Боже, наслаждавам се на възможността да изтъркам засъхнали парчета храна, – Биляна вече танцуваше с парцала из стаята. – Ако мога да се усмихна на това, тогава мога да направя всичко.

Е, може би това е начинът за почистване!

Валентин духаше на премръзналите си ръце и негодуваше на глас:

– Какви са тези ограничения. Сякаш съм малко дете и не разбирам какво да правя.

Лъчезар го погледна и каза:

– Имаме нужда от тях ….

– Глупости, – прекъсна го възмутено Валентин.

– Погледни самото каране на ски, – започна спокойно Лъчезар. – Този спорт не е за хора със слаби сърца. Пистите са опасни и понякога доста стръмни. За това поставят десетки предупредителни табели, а жълти ленти блокират пътеки, които водят до лавина опасност, или камъни и скали, които всеки момент могат да се откъснат от местата си.

– Е, аз не говоря за нещо, което не виждаш или не знаеш, – примирено каза Валентин.

– В живота ни има много маркирани писти и пресечени терени, – добави Лъчезар, – които забавляват и предизвикват авантюристите, но има и опасни зони, които трябва да избягваме, ако не искаме да бъдем наранени.

Валентин вече се съгласи със това.

Така е и с християнския ни живот.

Ето защо Писанията и Светият Дух ни предоставят граници. Те ни защитават, като обозначават опасните за живота зони извън границите и ни осигуряват свобода, като ни пазят необременени от греха и неговите последствия.

Елена бе добра по душа. За това, когато приятелката ѝ Дона я помоли:

– Аз ще се забавя още известно време тук. Можеш ли да вземеш малкия ми син от детската градина, да го заведеш у дома и да поседиш с него, докато си дойда.

Тя веднага се съгласи да помогне на драго сърце. Елена не бе виждала преди малкото момче, но реши:

– Все някак си ще се справя.

Когато пристигна в детската градина Елена се представи:

– Аз съм Елена и съм дошла по молба на моята приятелка Дона, да прибера сина ѝ Тони.

От съседната стая излезе някакво момче, който се приготвяше, след което спокойно седна в колата на непознатата жена.

Когато Елена въведе в дома на приятелката си детето, големият син на Дона възкликна:

– Това не е моя брат.

Елена се шокира.

– Кого съм взела тогава?!

Тя бързо откара момчето обратно, но в замяна на това бе необходимо да отговоря на няколко неприятни въпроси в полицията, защото учителката се бе обадила веднага за станалата грешка.

Главното е, че объркването бе разрешено навреме и никое от децата не бе пострадало.

Петър Лазаров бе солиден на вид. Добре облечен, по най-последната мода. Където и да минеше, все се заглеждаха в него, а това подхранваше самолюбието му и го правеше още по-горд.

Минавайки край храма Лазаров забеляза в двора му, десет годишно момче, което бе паднало на колене и искрено се молеше.

– Ей, момче, ти вярваш ли в Бога? – попита го присмехулно той.

– Щом се обръщам към Него а помощ, вярвам, – отговори кротко момчето.

– Аз пък не вярвам, – предизвикателно присви очи Петър

– Това е личното ви мнение. Вярата насила не се налага, – каза момчето.

Отговорът на детето заинтригува Лазаров и той предизвикателно го попита:

– Къде е Бог? Аз не вярвам, докато не го видя.

Петър изглеждаше сериозен, явно образован, но въпросът му прозвуча съвсем наивно за момчето.

То го погледна и му каза направо:

– Господине, вие не виждате своя ум, но ако ви кажа, че нямата такъв, ще се обидите.

– Охо, започваме доста настъпателно, – реагира бурно Лазаров.

Момчето продължи:

– Човек вярва в толкова неща, които не вижда, но знае, че са край него. А вие искате непременно да видите Бога.

Лазаров повдигна вежди и каза:

– Е, има нещо, но никой не знае какво е то.

Момчето се усмихна сърдечно:

– Бедата при вас идва от това, че не знаете името на това „Нещо“. То се нарича Бог.

Лазаров бе здраво притиснат. Неговото неверие не можа да устои на думите на това дете и взе да се пропуква.

За себе си Петър реши:
– Ще изследвам по-внимателно нещата и ако открия, че Го има ….. ще Му се доверя.

Мария пътуваше във влака и докато четеше подчертаваше и си правеше бележки в полетата на книгата.

Майка и дете седяха срещу нея и разговаряха:

– Това е книга на библиотеката и по нея не трябва да се драска.

– Но, мамо аз само си отбелязвам неща, които ми харесват.

– Това не е твоя книга, – наблегна майката. – Не можеш да правиш така.

Мария бързо остави химикалката. Тя не искаше малкото дете да пренебрегне думите на майка си и да последва нейния пример.

Детето не разбираше разликата между повреждането на заета книга и правенето на бележки в такава, която притежава.

Истинската свобода не е правото да правим каквото си искаме, а да постъпваме, както трябва.

Ние следваме стъпките на Исус, когато използваме свободата и избираме това, което е необходимо за изграждаме другите, вместо да служим на себе си.