Защо майката не трябва да бъде идеална?

Някой жени смятат, че не трябва да повишават тон, винаги да се владеят и да постъпват постоянно правилно.

Имате ли понякога угризения за това, че сте загубили самообладание, когато се занимавате с детето си?

Искате ли да „изтриете“ думите, които току що сте казали на детето си?

Обезпокоени ли сте от това, че сте работили негативно върху психиката на детето си?

Ако сте отговорили с „да“ поне на един от тези въпроси, вие никога не сте били родител.

Всеки от нас си има трудни времена, когато думите ни могат да съсипят всичко, но не сме спрели навреме и сме ги казали.

Лошата новина е, че трудно се възпитават деца и най-сложното в този процес е да се контролираме самите себе си.

Ние сме хора, следователно не сме съвършени.

Но има и добри новини. За нашите деца, не е нужно да бъдем идеални. Дори е много добре, че не сме съвършени.

Ако бяхме такива, какъв образец щяхме да бъдем за нашите деца? Недостижим. Малкото дете ще има чувството, че никога няма да достигне нашето ниво.

Детето осъзнава, че е несъвършено, така че щом майка му не е идеална, за него има надежда. То е съвсем нормално и е такова, каквото е. Родителите също трябва да приемат децата си със техните недостатъци.

Ако сте перфектната майка, детето ви не може да се научи, че отношенията между хората могат да бъдат стресиращи, но това, което е по силите ни е, да ги възстанови и да ги укрепим.

Нашите деца учат това от ранна детска възраст, когато от време на време, неизбежно се провали по време на общението си с тях.

Когато Донка бе по-малка тя не мечтаеше за кукли. Тя искаше да има брат по-голям от нея, който да я защитава и да се грижи за нея.

Но се случи така, че тя имаше не един, а двама братя на една и четири години, които я побъркваха.

Въпреки всички сбивания момчетата дружаха едно с друго. Те обичаха да довеждат сестра си до истерия.

Обикновено така се случваше, че когато Донка се събудеше в неделя, веднага ѝ се качваше на главата някой от скучаещи ѝ братя, ако не и двамата.

Тя често се оплакваше на родителите си:
– Изобщо не искат да ме слушат, правят си каквото искат. Отгоре на всичко ми правят и на пук.

Това недоволство и роптание не помагаха особено. Родителите укоряваха синовете си:

– Вие сте момчета и трябва да уважавате момичетата.

А след това се обръщаха към Донка и казваха:

– Ти си по-голямата, не си глупава, не им обръщай внимание.

– Но как да го направя? – питаше се Донка. – Никой не може да ми обясни. Изглежда със всичко това, трябва сама да се оправям. Навярно родителите ми смятат, че аз мога сама да се справя с буйните си братя. Но аз дори не знам как!

Донка често трябваше да влиза и в ролята си на възпитател за малките си братя. Щом нещо се случеше, когато майка ѝ и баща ѝ не бяха в къщи, чуваше изумена от родителите си:

– Пак не си ги наглеждала, какво прави през цялото време.

А относно задълженията ѝ в училище, родителите я наставляваха:

– Трябва да се учиш добре, нужно е да си пример за братята си.

И Донка се стараеше в съответствие с това, което очакваха от нея. Тя влагаше цялата си енергия и сили, но резултатите бяха същите.

Когато се роди по-малката ѝ сестра, Донка беше вече на 13 години. Тя можеше самостоятелно да я къпе и храни.

За това не бе изненадващо, че Донка израстна хиперактивна, даже се опитваше да контролира всички и всичко около себе си.

Отдайте цялата си любов и нежност на по-голямото си дете, по-малките всичко това ще си вземат сами.

Именно така е направила младата учителка по изкуствата Катрин Ан Уотсън от филма „Усмивката на Мона Лиза“.

Тя започва да работи в консервативен Американски колеж за момичета, в който на младите дами се дава блестящо образование, което няма никакво приложение в бъдещият им живот.

След завършване на колежа, нито една девойка няма намерение да продължи образованието си.

Всяко момиче е уверено, че го чакат „Kinder. Kinder, Küche, Kirche“ – дете, кухня, църква и нищо друго.

Катрин Уотсън има друго мнение за това. Именно тя запалва у момичетата амбиции и стремеж за нещо повече.

Мис Уотсън е уверена, че да бъдеш домакиня това не е лошо, но момичетата могат много повече.

Пуловерът е такава топла, вълнена дреха, с която обличат детето, когато е студено на майка му.

Ако децата не задават въпроси, те никога не биха разбрали, колко малко знаят родителите им.

Каквото и да правят децата това, което искат никога не биха могли да направят.

Хубаво е да бъдеш майка. Таня от скоро бе станала такава. Малката ѝ дъщеричка почти изпълваше ежедневието ѝ.

Таня бързо прехвърли на ум нещата, които искаше да свърши преди малката да е събуди. Станеше ли от сън, трябваше да се сменя памперса ѝ и да я нахрани.

Единствения начин, по който Мими, така се казваше малкото създание в кошчето,  заявяваше своите нужди, бе чрез силен плач.

През цялото време докато шеташе из дома си, Таня поглеждаше към кошчето, за да види дали Мимето не се е събудило.

Щом видеше, че отваря очи, Таня се втурваше към нея, за да изпревари плача на детето си. Подсушаваше го и го нахранваше.

– Обичам я толкова много, че съм готова да направя всичко за нея, – казваше често Таня. – Докато спи моето малко момиченце, то е в своя малък свят и не чувства моето присъствие.

Един ден, докато прибираше дрехите от простора, Таня се замисли. Тя откри за себе си нещо много интересно.

– Колко често в действията си приличам на дъщеря си. Живея си спокойно и безгрижно, докато нещо не ме притесни или както по-възрастните казват, настъпи някаква криза. И какво правя тогава? Ужасена се обръщам за помощ към Бога.

Тя не веднъж бе усещала, че Той знае, че ще Го повика и бе готов да я чуе.

– И Бог разрешава всеки мой проблем преди да съм го помолила, – усмихна се Таня. – Благодаря Ти за Твоята любов, Господи, за готовността Ти да ми помагаш преди да съм Те помолили.