Ние не сме господари на собствената си съдба. Просто мислим, че ние контролираме нещата в живота си, но в действителност това не е така. Имаме отговорности, но много неща не зависят от нас.
Животът може рязко се промени в един миг – злополука на пътя, инфаркт, уволнение, внезапно заболяване на дете.
Учените много трудно побеждават смъртоносен вирус и неуспели още да се нарадват на победата си, откриват ное, още по-опасен и съвсем неконтролируем в сравнение с предишния.
Дори и да доживеем до дълбока старост, ние няма да намерим покой.
Никоя друга книга не описва живота ни с такъв реализъм, както Библията. Тя не казва празни баналности и не ни подкрепя с безсмислен оптимизъм. Но ни дава надежда.
Тя казва, че Христос може да промени живота ни, че Той е приготвил за нас прекрасно жилище в небето.
Всеки твой пореден дъх е дар от Бога. Не мисли, че животът ти се дава току-така, но „придобивай мъдро сърце“.

Научно е доказано, че прегръдките стимулират психологическото развитие на детето. Детето, което често е прегръщано, хармонично се развита като личност. Децата в дом за сираци, лишени от нежна прегръдка, се развиват много по-бавно.
Необходимо е да се прегръщат не само малките деца, но и подрастващите. Не е задължително подрастващото момче да се притиска и целува, но една весела „борба“ с татко или по-големия брат е алтернатива на прегръдката. Този вид телесни контакт е задължителен за тийнейджъра.
Много повече от прегръдки се нуждаят подрастващите момичета. Те наистина имат нужда татко да ги прегърни или да ги притисне към себе си, макар и на шега понякога. Ранната сексуалната активност сред подрастващите момичета до голяма степен е свързана с остър недостиг на обич и прегръдки от бащата.
Кой може да каже, че ние възрастните не се нуждаем от прегръдка? Между съпруг и съпруга, които рядко се прегръщат може да възникне неразбираема нервност, раздразнителност. Така че, ако сте женени и сте имали неразбирателство по между си, попитайте се: От колко време не сме се прегръщали?
Ние с радост прегръщаме при среща приятелите си, здраво стискаме ръцете им, потупваме ги по рамото. А влюбените през цялото време се държат за ръцете.
Възрастните хора трябва да се прегъщат като децата, така че, ако живеете с майка, баща, баби и дядовци, лели и чичовци прегръщайте ги по-често.
Забелязали ли сте, че ако прегърнете човек изпаднал в истерия или разтърсван от силни ридания, той затихва и се успокоява.
Сега това е и научно обяснено. S-тактилните влакна дават сигнал към мозъка: Всичко е наред, обичат ме, приет съм, аз не съм сам.

Това е вещество, което дълго време може да занимава дете. То може да се смаже, опъва, размахва, да потъваш в него и да го мачкаш, да изследваш и откриваш удивителните му способности, с други думи осезаем симулатор.
За да го направите са ви необходими:
1) 100 г прясно бяло PVA лепило;
2) половин чаша обикновена вода със стайна температура;
3) боракс – натриев тетраборат, може да бъде под формата на 4% разтвор;
4) цветова гама – няколко капки от зелен фураж, сок от цвекло или друга боя и пълнител във формата на перла или лъскави бижута;
5) за измерване чаша или лъжица и клечка от сладолед за смесване.
Ето и начина, по който се приготвя:
1. Ако няма фармацевтичен разтвор на боракс с глицерин, разтворете една супена лъжица боракс в чаша с вода.
2 В друга купа смесете четвърт чаша вода с една четвърт чаша лепило. Към това се добавя оцветител, ако е необходимо.
3 Сместа с лепилото непрекъснато се бърка, като постепенно се добавя около половин чаша разтвор на боракс до произвеждане на желеобразна маса. Това е всичко.
Сгъстеното вещество е в действителност замислената играчка. Остава само да го измийте под течаща вода.

Здравко беше дете от едно голямо семейство. Той имаше много братя и сестри. Като по-малък той често бе сритван и подиграван от по-големите. Но когато му се отдадеше възможност, не им оставаше длъжен.

Веднъж баща му му направи дървено патенце. То се състоеше от две плоскости изрязани във формата на пате. Между тях беше прикрепена дъска за сядане. И когато Здравко седнеше на нея и се хванеше за дръжките прикрепени от двете страни на патете, можеше безкрайно да се люлее. В мечтите си, с това пате, той прекосяваше планини и бърда, реки и морета. Много обичаше това пате.

Когато стана на шест години, Здравко делеше таванската стая с един от по-големите си братята, който беше весел и закачлив. Митко, така се казваше брат му,  макар че не беше злобен  и отмъстителен, обичаше да устройва шеги на брат си, а малкият много се дразнеше от това.

Една вечер Здравко се се качи на тавана за да си легне и забеляза голяма подутина под завивките си. Помисли си, че това е Митко, който се е „скрил“ в леглото му, за да го стресне.

Малкият реши да даде урок на брат си. Нервиран и озлобен стисна ръката си в юмрук и удари със всичката си сила по „подутината“. Усети нещо твърдо и се уплаши, че е цапнал Митко по главата.

Но брат му изскочи изпод леглото и започна да се превива от смях.

Здравко отметна завивките. Там лежеше счупено дървеното пате. С цялата си ярост, гняв и злонамереност той беше изпълнил плана на Митко.

Дъщеря ѝ се роди много бързо. Бяха я сложили до нея. Милваше мъничката влажна главичка, целуваше малките безпомощни пръстчета и плачеше изпълнена с обич.

– Голям късмет имате, момиченце е, – каза акушерката, напомняща ѝ за предстоящата процедура. – Повечето семейства, които искат да осиновят дете, търсят момиченца.

Завладяна от любов към своето бебе, примесена с ужас, че ще го загуби скоро, я накара да обгърне малкото телце сякаш искаше да го защити. Нима е възможно в такъв момент да изпита и радост и мъка?

Не мигна цяла нощ, страхувайки се, че ще загуби някой от оставащите ѝ мигове с детето. Беше милвала копринената коса на детето. С пръст очертаваше профила му. Разтваряше малките длани десетки и стотици пъти. Люля дъщеря си, когато се разплака. Притискаше я до гърдите си и нежно я целуваше.

Бе я разповила, за да види всеки сантиметър от детското телце. Усмихваше се на движещите се крачета. Смени подмокрените пелени и я уви в шала си. Изправи се до прозореца с детето на ръце и му показваше мрака и звездите.

А когато почувства, че сънят може да я пребори, започна да крачи из стаята, за да може още малко да подържи бебето в ръце.

Тя знаеше какво ще стане. Искаше да запази чувството, миризмата, звука и топлината на своето дете

Когато утрото настъпи, тя разбра, че всичко свърши. Стъпките и гласовете отвън я сковаха в неочакван мраз премесен със страх.

Влезе жена с бяла престилка и ѝ подаде документите.Тя взе писалката да подпише, погледна бебето и каза умолително:

– Моля ви помогнете ми!

– Надявам се, не се каниш да промениш решението си, – попита жената предпазливо.

Дълго време младата майка се колебаеше. Дали изобщо ще може да направи правилно нещата? Да задържи ли бебето? Ще успее ли да се грижи за него сама? Можеше да се премести някъде по-надалече от тук. Имаше достатъчно пари, за да отгледа дъщеря си, да ѝ осигури добър живот.

– Не мисля …, – започна младата майка, събирайки остатъците от силите си, – не мога…. да я дам. Искам да живея с нея.

Тя остави документите настрани, притисна детето силно до гърдите си и се разплака…..