Милан бе затворен заради престъпления, които бе извършил през изминалия си живот. Съдът го бе признал за виновен по всички обвинение. Осъди го на смърт.

Нощта клонеше към своя край. Скоро щеше да се разсъмне. Бледият силует на деня вече се прокрадваше в мрака.

Стъпките на пазача отекваха като ехо, блъскайки се в каменните стени на затвора. Часовете се нижеха бавно и угнетяващо.

Милан седеше на каменния под на килията и чакаше всеки момент да го повикат и да изпълнят смъртната му присъда. Това очакване бе тягостно и мъчително.

– Кога ще дойдат най-сетне?! – питаше се Милан.

Самотата и чувството за вина го бяха смазали и съкрушили. За него нямаше никаква надежда. Ще го убият и …… край.

Изведнъж до вратата спряха стъпки и се щракна ключалката. Милан очакваше пазачът да му каже:

– Време е да платиш за греховете си.

Но чу нещо съвсем друго:

– Вие сте свободен. Взеха Исус вместо вас.

Вратата широко се отвори и пазачът извика:

– Какво чакаш? Излизай!

Милан изведнъж се оказа без окови. Престъпленията му бяха простени.

– Какво стана? – учудено попита Милан.

– Получи незаслужена милост – благодат! Христос отне греховете ти. „С Божията благост се оправдаваш даром чрез изкуплението, което е в Христа Исуса. Когото Бог постави за умилостивение чрез кръвта Му посредством вяра“.

Живееше в старата гора една малка добродушна светулка, зъл черен бръмбар и малки мушички.
Настъпеше ли нощта бръмбарът тръгваше на лов за тези дребни крилати насекоми.

Малката светулка съжалявала мушиците и се чудеше:

– Как да им помогна и да ги отърва от лапите на това недружелюбно твърдокрило насекомо?

Дълго мисли и накрая откри начин, как да ги предпази.

На другия ден светулката отиде при бръмбарът и му предложи:

– Вземи ме на работа при себе си.

– А какво можеш да правиш? – изпълнен със съмнения попита бръмбарът.

– Ще ти осветявам пътя през нощта.

– Искаш да кажеш, че ще бъдеш за мен като фенерче? – подскочи черния злодей.

Светулката само плахо кимна с глава в знак на съгласие.

– Това е страхотно! – възкликна бръмбарът.

И той си спомни колко често се блъскаше в тъмнината и натъртваше тялото си при падане.

– Чудесно, – зарадва се бръмбарът, – мушиците обичат да летят на светло. Аз ще ги виждам и ще ги ловя по-лесно.

Цялата гора се възмути:

– Какво прави тя?

– Помага на злият!

– Няма ли съвест?!

Даже дивите животни обърнаха гръб и престанаха да разговарят със светулката.

Какво можеше да направи тя? Нима можеше да им разкрие тайната си? Ако бръмбарът разбереше, всичко ще свърши и малките мушички ще погинат.

Светулката се направи, че не забелязва неприязънта на животните и през първата нощ тя се отправи на работа при бръмбара.

Мушиците забравиха всичко на света и доверчиво полетяха към светлината.

Но, когато забелязаха как от мрака изпълзя черният бръмбар, с ужас се втурнаха назад. Така мушиците успяха да избягат далеч от злия си враг.

А когато дойдоха на себе си, започнаха да осъждат светулката:

– Заради нейната светлина насмалко бръмбарът щеше да ни хване.

Горките, дори не се досетиха, че светулката с тайния си подвиг ги бе спасила от смърт ….

Николай бе станал християнин отскоро. Той знаеше, че трябва да има тихо време с Господа, но като че ли то все му се изплъзваше.

Един ден обезсърчен призна пред Бога:

– Усещам, че нещо препречва пътя ми сутрин. Събуждам се и веднага хуквам на работа, а с Теб прекарвам само няколко минути. Съжалявам, Господи.

Николай бе чул, че трябвало и да се пости и сутринта, когато седна пред чашата с кафе, попита:

– От какво да се откажа при поста си, Господи?

Отговорът бе неочакван и неприветлив за Николай:

– От кафето си.

– О, не, Господи! Само не от него! Все едно не съм те чул – и се завъртя на стола си.

– Очакваш с нетърпение  да си повече със сутришното си кафе, отколкото с Мен?!

О, Николай знаеше, че Бог е прав. Затова стана и изсипа кафето си в мивката.

Целия ден имаше главоболие. Наложи се да вземе и аспирин.

В края на деня Николай не издържа, болката в главата му не се издържаше и се обади на личния си лекар.

– Наистина ли Бог ви е казал да постите цял месец, т.е. да не пиете кафе? – попита лекарят, след като го изслуша. – А може би това е просто ваша идея?

– Не съм питал за времето, – сконфузи се Николай. – Така го възприех.

– Тогава защо ми се обаждате? Говорете с Бога и Го питай, какво точно иска, – посъветва го лекарят.

Нещастен и измъчен Николай се добра до колата си и седна. Наведи глава и попита:

– Господи, колко време е необходимо …..?
– За какво? За да Ме поставиш на първо място ли? …. Главоболието е начин, по който страдаш духовно, защото си се лишил от достатъчно време да се срещнеш сутринта с Мен.

– Аха, – измърмори Николай.

Изведнъж осъзна, че Бог не желаеше той да страда, като се лишаваше от сутрешното си любимо кафе. Просто Господ искаше, Николай да Го премести на първо място в началото на дена си.

Когато решим да дадем на Бога първото си време рано сутрин, Той излива Духа Си в душата ни. Така се изпълваме със сила, увереност и устояваме във всичко, с което можем да се сблъскваме през деня.

Каква радост! Донка си имаше вече приятел. Заради него тя се опитваше да направи фигурата си по-елегантна.

Започна да посещава фитнес зала. Тичаше сутрин и вечер по един час. Обличаше се стилно, следейки новите тенденции в модата. Внимаваше в това какъв цвят и кройка трябват да бъдат дрехите ѝ според сезона.

– Само така ще бъда по-привлекателна за него, – казваше си тя.

От къде черпеше това младо момиче информация за новото си преобразование? Как от къде?! Нали така я съветваха всички женски списания.

Един ден Пенко я погледна в очите ѝ и каза:

– Обичах те и тогава, когато бе по-тежка и не се притесняваше за това, какво точно носиш.

Донка осъзна каква субективна „красота“ е искала да изгради у себе си. И никой не би се учудел на това. Гледната точка за красотата лесно се влияе от другите.

Ние често се фокусираме на външното, забравяйки значението на вътрешната ни красота.

Но Бог ни вижда само по един начин. За Него сме прекрасни и любими деца. И не би могло да бъде по друг начин, тъй като ние сме създадени по Негов образ.

Няма значение какво другите мислят за нас или какво мнение имаме за себе си, важното е, че ние сме красиви и прекрасни за Бога.

Първоначално птиците били безкрили. Един ден Бог направил криле и казал на всички пернати:

– Елате вземете този товар и го носете на гърбовете си.

Почувствали новото си оперение, птиците запели от радост прекрасни песни. Когато запеели, перата им блестели в многоцветни нюанси на слънчевата светлина.

Веднъж получили заповед:

– Издигнете се сега с този товар нависоко!

Но те нямали такава способност и се смутили. Много от тях не били много решителни и се отказали, но други се подчинили и се опитали да се издигнат нагоре към небето.

Известно време това се оказало доста трудно за тях, но те притиснали товара към сърцата си и крилата сраснали към телата им. Скоро след това те се научили да ги ползват и се издигнали високо в небето.

Така тежестта върху гърба им се превърнала в криле.

Ние сме безкрили птици, а нашите задължения и работа, поверени ни от Бога, са тези крила, които са предназначени да ни издигнат до небето.

Когато гледаме на товара и затруднението си, ние изпитваме страх. Но когато ги вземе на раменете си и ги притиснем към сърцето си, те се превръщат в крила, които ни издигат по-близо до Бога.

Блажено е бремето, колкото и да е тежко то, поставено върху раменете ни чрез ръката на Самия Бог!