Денят беше слънчев. Малки облачета се надпреварваха в небето. Някой предложи на Лазаров, още неуспял с картините си художник, да посети един изрод, който живеел в отсрещаната сграда.

„Защо не, – каза си Лазаров, – навярно малко хора го посещават, а и той има нужда от общение“. Художникът беше почитател на красивото, но имаше милостиво сърце.

Когато го въведоха в стаята на „изрода“, той се стъписа. Човекът, който стоеше срещу него, надминаваше всичките му очаквания. Въпреки объркването си Лазаров пристъпи в стаята, а зад себе си чу този, който го бе въвел да казва:

– Това е художникът Лазаров. Ако си спомняш, скоро преглеждаше негови репродукции.

– Вие ще станете много добър художник, – предрече домакина, гледайки през прозореца навън. – Вашите картини много ми харесаха.

– Много бих искал, но не ми се вярва, – каза гостът, който след първия си плачевен опит на изложбата от свои картини, бе започнал сериозно да се съмнява в способностите си.

Антон го погледна.

– Вижте ръцете ми, – каза той като ги протегна напред, – бихте ли помислили, че с тези ръце мога да построя картонения проект, който е пред вас.

Лазаров разгледа двете му нееднакви ръце. Дясната беше огромна, като на някакъв исполин, а лявата сякаш принадлежеше на осемгодишно дете. Макетът беше много красив, точно копие на църквата, която се виждаше през прозореца.

– Навярно не, – призна художникът.

Антон кимна с глава.

– Всичко зависи от волята, – опита се да придаде на немощния глас решителен тон домакинът. – Тя е от голямо значение.

Ако го беше казал някой друг, това щеше да звучи по-скоро като шаблон, но човекът, който стоеше пред Лазаров, бе неопровержимо доказателство, че човешката воля може всичко, само да пожелае това.

Щом Антон е успял с деформираните си ръце да изгради този прекрасен  картонен макет, какво би могъл да направи Лазаров, който нямаше друга пречка пред желанието си, освен неверие в собствените сили?

Антон поради уродливостта си беше обречен на изолация, но същевременно това го правеше уникално същество.

– Понякога ми е трудно да гледам на живота като на представление, може би защото не ми е отредена никаква роля в него, – каза Антон. – Ако знаете колко много завиждам на тези хора…..

– Уверявам ви, – каза Лазаров, – те не заслужават завист, защото нищо съществено не правят, за да бъдат запомнени в живота, но вас ще ви помнят.

– Мислите ли, че това ме утешава?

Двамата замълчаха.

– Какво мога  да очаквам от този свят? – попита тъжно Антон. – Може би трябва да се примиря с мисълта, че хората трудно приемат различното. Но кой знае, един ден може да станат по милостиви и да не извръщат глава пред всяка уродливост?!

Антон отиде до шкафа и дълго рови в него.

– Когато признах на Нели, че искам да бродирам гоблени, тя ми изпрати човек, който да ме научи., – каза Антон  като държеше в ръцете си красиво извезан гоблен. – Той беше приятен и скромен човек, но когато видя ръцете ми, призна, че за такава финна работа не стават. Горкият не искаше напразно да ми губи времето. Тогава го помолих само да ми покаже, как се прави и той го направи, макар и неохотно.

Лазаров гледаше изкусно избродираните образи, виждаше чудесно подбраните нюанси на гоблена и притихна.

– Бих искал да вемете този гоблен за спомен от мен, – каза Антон, – за да не забравяте, че всичко зависи от волята.

Лазаров благодари и взе този скъп дар. Когато напускаше стаята по бузите му се стичаха сълзи.

Слънцето се издигаше високо. Денят щеше да е горещ. Вятърът рано сутринта издуха парцаливиите облачета, а после и той се запиля нанякъде.

Дядо Божил беше седнал на пейката, а край него се бяха скупчили деца. Щом го видеха, зарязваха играта и веднага тичаха при него. Той много ги обичаше и често си приказваше с тях.

Днес децата отново го наобиколи, за да чуят каква интересна история ще им разкаже.

– Нали знаете, – започна дядо Божил със слабия си напевен глас, – имам си малка градинка. През пролетта сея зеленчуци в нея. Чакам ги да узреят чак до края на лятото и началото на есента.

– Толкова дълго, – изпъшка Иво.

– Без чакане и търпение няма плодове. Зреенето изисква време.

– А някои от тях не узряват ли по-рано? – попита малката Лили.

Дядо Божил се засмя и погали момиченцето по кехлибарената коса.

– Навярно сте виждали ябълково дърво отрупано с плод, –  каза дядо Божил, – между тях се виждат жълти и червени, почти узрели плодове, но другите още са зелени.

– Защо са узрели по-рано? – попита Динко.

– Защото вътре в тях има неканен гост, – отговори старецът, – който ги е накарал преждевременно да узреят. Те са червиви. Ако разклатите дървото, ще паднат. Така става и с някои като вас, които бързат да пораснат, да опитат всичко. А при първите сътресения, нямат сили да устоят и стават роби на тютюнопушенето, пиенето, наркотиците, секса. На вид изглеждат млади, но всичко вътре в тях е опустошено. За това изпадат в депресия и посягат на живота си.

– Аз няма да бързам да порасна, – подскочи Никола.

– Всичко с времето си, – каза дядо Божил.

Децата се притиснаха към него и всяко протегна ръка, за да го прегърне.

Днес денят беше отвратителен. Каквото и да правеше Мартина, във всичко се проваляше. Като я изпитваха днес в училище, тя се обърка и „издърдори“ куп глупости. А беше учила, урока си знаеше отлично.

Прибра се в къщи, хвъли чантата си под масата и бръкна в джоба на якето си. Извади цигара и запали.

Външната врата се тропна, но тя не я усети. Вратата на стаята се отвори и влезе баща ѝ. Тя изтръпна, баща ѝ не знаеше, че е почнала да пуши.

Тя толкова много го обичаше, подражаваше му. Той така красиво пушеше и си пийваше от чашата с кафе, че и на нея ѝ се искаше същото. Но той я хвана на местопрестъплението и тя се опита да го излъже.

Всичко друго, но не и лъжа. Баща ѝ се огорчи и разстрой.

– Хайде, – обърна се той към дъщеря си спокойно, – да седнем и да  поговорим като възрастни хора. Защо трябва да се лъжем и да се преструваме?

Разговорът не потръгна и той я остави. Мартина се сконфузи. Тя не бе пушила много, това ѝ бе вторият път. Беше се провалила в очите на баща си, а това беше болезнено за нея. И Мартина избяга от дома си.

Намериха я късно през нощта, в някаква порутена барака, в края на града. Сълзите ѝ бяха направили кални вадички по лицето ѝ. Баща ѝ подаде ръка и двамата тръгнаха. Вървяха мълчаливо. Мартина беше благодарна, че не я посрещна с укори, обиди и наставления.

В това мълчание се бе събрала болката и срама, нравствения урок и прошката …..

Доктор Андреева отдавна работеше в малка болница почти накрая на града. Вчера в края на работния ден докараха възрастен мъж. От анамнезата му тя разбра, че мъжът живее сам.
Той стоеше отпуснат. От него се усещаше мирис на застоял пушек. Беше напълно безразличен към околните.
От картона му в архива Андреева разбра, че е болен от 5 години. Правена му е операция, но след нея не се е появявал на контролни прегледи.
На другия ден в в болницата дойде мъж на средна възраст и попита:
– Вчера при вас постъпил ли е на лечение Стоян Харитонов?
Изпратиха го да попита в служебната стая.
– Вчера го докараха, – обади се Андреева. – В шеста стая е. Вие роднина ли сте му?
Мъжът въздъхна, заби поглед в пода и каза:
– Син.
– Да ви заведа при него?
– Не, не е нужно. Кажете ми, какво трябва да му донеса?
– Нещо, – вдигна рамене лекарката, – което обича.
– А какво обича?
– Не зная. Мислех, че вие ще ми кажете.
– Той не живееше с нас. Преди 30 години се разведоха с майка.
– Ако искате ще дойда с вас до стаята му, – предложи лекарката.
– Не, не мога.
– Защо?
– Мразя го. Заради майка дойдох, тя ме помоли.
– Обидил ли ви е с нещо?
– Не помня. Пиеше много. Помня, … как мама много плачеше.
Синът идваше всеки ден, в точно определено време, като по часовник. Сядаше в коридора на болницата, стискаше ръце и гледаше в една точка. Понякога, ставаше, отиваше до прозореца и гледаше дълго време към улицата.
Питаше за състоянието на баща си, донасяше плодове и памперси, и си отиваше, за да дойде  на другия ден пак.
Това продължи почти месец. Когато Стоян Харитонов почина, от болницата позвъниха на оставения телефонен номер от сина му. След половин час синът дойде. Попита само:
– Какво трябва да направя и къде да отида?
– Почакайте, докато приготвим епикризата му.
Той дойде до затворената врата на стаята, където лежеше баща му. Погледна въпросително към Андреева. Тя мълчаливо кимна с глава.
Синът постоя малко без да продума ….. натисна дръжката на вратата и влезе…..

Дани погледна нагоре стреснато. Петров стоеше над него и гледаше надолу през зацапаните си очила.

– Имаш ли нещо да кажеш на класа? – попита Петров.

– Не, всъщност не,  – каза тихо Дани, като се опитваше да скрие тетрадката си, в която скицираше нещо.

– Може би желаеш да ни покажеш домашното си, над което си се трудил цяла седмица, – подигравателно подхвърли Петров.

– Ами, …. – започна Дани засрамено.

– А може би слушаш внимателно урока в час и старателно си водиш записки за чутото, – гласът на Петров премина в кресчендо.

– А мм …., – започна да мънка Дани, чудейки се как да се измъкне от ситуацията.

– Разбира се, че не, – продължи своята назидателна реч Петров. – Аз съм само един учител, който стои по цел ден тук и си приказва разни работи, за собствено удоволствие и кеф, без надежда, че ще успее някого да образова.

– Ама аз наистина слушам, – запротестира Дани.

– Не се опитвай да ме заблуждаваш, – кресна учителят.

Петров беше винаги изтупан по модата, но говореше като човек от миналия век. Учениците се страхуваха от него и никога не му правеха номера, като на другите колеги, които бяха доста либерални в опитите си да се справят с тази „пасмина“.

Той беше дошъл от скоро в училището, но още от първия ден беше накарал учениците да запазят тишина. Нямаше нищо топло, сърдечни и любвеобилно в този човек.

Но резултатът беше налице. В класната стая винаги имаше дисциплина, домашните се предаваха навреме. Дори най-бунтарски настроените и небрежните в учението деца изправяха гърбове и млъкваха щом Петров влезеше в стаята.