Гласът на отец Григорий ечеше в катедралата:

– Болестта на нашето време е да поставим вярата пред съдийския престол на разума. Но който иска да влезе в Небесното царство трябва да постави разума в служба на вярата. Само вярата ни сочи пътя и целта…..

Стефка седеше на пейката близо до амвона. Гледаше проповедника право в очите. Думите му падаха като мълния върху главата ѝ. Проповедта му сякаш беше само за нея.

Думите на свещеника изобличаваха сърцето ѝ, разкриваха борбата, която Стефка водеше през последните няколко седмици, посочваше изкушенията на които бе готова да се поддаде.

– Чувате ли съскането на змията, когато се двоумите дали да последвате Господа или вашите плътски желания? Запомнете, желанието на плътта е насочено срещу духа. Плътта и духа са противници. Този който е последвал призива на плътта, не може да изпълни Божията воля ….

Стефка отвори сърцето си, за да приеме словото на свещеника, за да заглуши последните съмнения на душата си. Може би така щеше да бъде щастлива в дома на съпруга си и ще забрави увлеченията по другия…

– Ако живеете следвайки плътта, ще умрете. Ако убиете греха чрез духа, ще живеете. Похотта е трън в плътта. Вашата плът ви изкушава към грях. За това трябва да мразите сладострастието, както самия грах ….

Свещеникът изричаше думите високо и ясно, всяка една от тях бе част от вечната истина. Колко различно звучаха те от обичайните шумни приказки, който Стефка чуваше в кафенето и на улицата. Това бе езикът на истината, изказът на вечния Бог.

– Който иска да се хареса на жена, се грижи за светските неща. Който иска да бъде одобрен от Бога, насочва цялото си внимание към Божиите дела. Поради опасност от поквара всеки мъж трябва да има една жена и всяка жена един мъж. Бракът е лекарство срещу злото. Чрез него двамата съпрузи заедно се противопоставят срещу греха ….

Сега Стефка разбра защо съпругът ѝ не я бе докоснал преди брака, той е искал да ѝ покаже как човек трябва да се противопоставя на тръните в плътта. Тя затвори очи и помоли Бога да остане вярна на съпруга си и да не се поддава на изкушенията предложени ѝ от живота.

На Пламен Григоров бяха възложили задача да състави комисия за проверка на причините, за срутване на стената. Изборът му не бе лесен.

Чудеше се дали  да направи Боримиров член на комисията. Той беше способен архитект и инженер, но беше с труден и непредвидим характер, и никой не можеше да каже как ще реагира в деликатната ситуация.

Дали бе преодолял  подигравките и насмешките на съперника си, който имаше голяма вина за срутването на стената.

Боримиров жертваше личните си интереси в името на работата, но зад усърдието му, вечно дебнеше самомнителността му.

Ако Григоров поставеше Боримиров в комисията, той можеше да отмъсти на съперника си и да го измести от мястото му.

Затова Григоров реши да подложи Боримиров на малък изпит. Така щеше да получи отговор на тревожещите го съмнения.

За целта Григоров покани Боримиров на кафе, за да си поговорят. Когато седнаха на масата Пламен започна малко неуверено:

– Представи си, че синът на твоя съперник и враг падне в буен поток, и започне да се дави пред очите ти. Какво ще направиш?

– Нищо друго освен онова, което би сторил всеки почтен човек, – отговори спокойно Боримиров. – Ще скоча във водата, за да спася живота на детето.

– Ами ако бащата е постъпил изключително несправедливо спрямо теб, да кажем, че те е лишил от най-скъпото в света?

– И тогава бих спасил детето, то не е виновно за делата на баща си.

– Ами ако е отвлякъл собственото ви дете, причинил му е болка и е обезобразил лицето му? Как ще постъпиш тогава?

Боримиров се поколеба, но отговори твърдо и ясно:

– Дори и да е така, нямам друг избор, освен да спася детето. Живота му е даден от Бог и то има право да живее независимо от греховете на баща си. Но защо ми задаваш тези странни въпроси?

– За да съм сигурен, че вие сте именно човекът, на когото мога да разчитам. И трябва да ви кажа, че не съм се излъгал в преценката си, – отговори с добродушна усмивка Григоров и потупа Боримиров по рамото.

Пламен бе сигурен, че трябва да го включи в комисията и очакваше да бъде стриктен и честен при проверката.

Живял някога един отшелник. Веднъж той пожелал да види света. Оставил своята пещера и отишъл в един град. Там посетил един благородник. Той го приел, нахранил и приютил.

Този благородник имал осемгодишен син, който много го радвал.

Минало известно време. Чул се плач край портата, носели мъртвец към гробищата.

Благородникът казал:

– Иди виж, сине, носят покойник. За него вечно блаженство ли ще има или е обречен на вечни мъки.

Момчето излязло. След като се върнало то радостно казало:

– Той е намерил вечно блаженство.

След известно време край тях отново преминал покойник. Благородникът отново изпратил сина си. Когато момчето се върнало тъжно казало:

– Този е осъден на вечни мъки.

Тогава отшелникът се обадил:

– Четирийсет години живях отделен от хората в една пещера, един ангел ми носеше храна, но все още не мога да кажа кой е предопределен за вечно щастие и кой е обречен на вечни мъки. Как можем да знаем това едно дете?

Момчето отговорило:

– Слушам това, което хората, си говорят, когато вървят след ковчега. Първият път казаха за покойника: „Той беше достоен и добър човек, никого не обиждаше и угаждаше на Бога“, за това ви казах, че е приел вечно блаженство. От вторият покойник се оплакваха: „Зъл човек беше, постоянно лъжеше. Жесток и несправедлив беше. От Бога не се страхуваше и нямаше срам от хората“, за него ви казах, че е обречен на вечни мъки. „Човек се познава по делата“, – така ме учеше дядо ми.

В приказката на Пушкин „Рибаря и златната рибка“ е представен човешкия стремеж към богатство. Поради стремежът на жената на рибаря за повече, накрая и двамата старци остават без нищо.

Богатството за порочния е препятствие, а за добрия човек, пособие за извършване на добри дела.

Богат е не този, които има много, а този, който дава на нуждаещите се.

Богат е не този, който много е натрупал, а този, който много е раздал.

Както изобилен източник на вода, който сте имали щастието да откриете, протича във вашия двор, а след това изтича към другите, така тече богатството към вас и изтича към другите.

Не е богат този, които има, а този, който добре използва това, което има.

Обхождайте се със земните богатства, както със гост, който честно трябва да приемете и съвестно да изпратите.

Растенията крият в себе си прекрасен аромат, но не винаги го изявяват, тъй както даровете на Божията благодат стоят неупотребявани в непроменената душа на вярващия.

Насаждат се много растения, но почвата около тях не диша аромата на истинската любов и Божиите дела на милост.

Много ветрове духат върху репея, но само едно от тези растения благоухае.

Понякога Бог изпраща на своите деца тежки изпитания, за да могат в тях да се развият даровете на Неговата благодат.

Факела свети най-ярко, когато вятърът духа върху него.

Хвойната издава най-приятната си миризма, когато я хвърлят в огън.

Най-добрите качества на християнина се проявяват под напора на страданията и несгодите.

Съкрушеното сърце излъчва приятно за Бога благоухание.