Около полузамръзналото езеро се събраха животни и птици.

– Днес ще съдим Декември, – важно съобщаваше на всички враната.

Совата потропа с една пръчка по близкото дърво и извика:

– Тишина. Моля да се изказвате един след друг.

Всички се умълчаха.

Първа взе думата черната врана:

– Декември съкрати деня, а нощта направи прекалено дълга.

Повечето извисиха глас:

– Така е.

А враната продължи:

– Едва се е съмнало и започва да се стъмва. Не мога да си хвана червейчета. Не ги виждам. Така ще умра от глад. Кой е съгласен Декември да се промени?

– Всички, – завикаха мнозина.

Изправи се бухалът и всички млъкнаха. Знаеха, че е мъдра птица и решиха да чуят какво ще каже.

– Аз съм против, – наблегна на думите си бухалът.

Чу се ропот, шум от криле и ръмжене, но това не стресна възпротивилият се и той продължи:

– Аз работя нощем. Това, че нощта е дълга напълно ме устройва.

Лисицата се почеса зад тила и умилкващо занарежда:

– През декември е скучно в гората. Нищо интересно не се случва. Където и да погледнеш, всичко наоколо ти навява тъга. Нима ще осъдим Декември , че намалява скуката?

Някои от животните се замислиха, но други пак завикаха:

– Всички, всички ….

– Каква скука, – провикна се изплувалата треска от езерото, – аз се готвя за сватба. Имам настроение и голям апетит. С вас не съм съгласна.

Враната се повъртя и рече:

– Снегът през декември е много лош. Измъчи ни. Кое е съгласен през Декември снегът да изчезне.

Хор от животни се отзова:

– Всички, всички, …

Глухарят подаде глава от снега и се възпротиви:

– В снега се спи добре. Скрито е, топло и меко е. Нека Декември да не се променя.

Едни негодуваха, други се противяха, а накрая решиха:

– Така или иначе този месец ще свърши. Не можем да го махнем от годината. Нека се разпростира, както си може.

Заваля сняг. Ситен бе, но натрупа малко. Бяла пелена покри дворовете и покривите.

Хората си казаха:

– Аха най-после и зимата се показа.

– Крайно време беше, влязохме в декември.

Но на другия ден прокапаха стрехите. Сякаш пролет пукна. Пекна слънце и скритата зеленина под снега смело надигна глава.

Емил и Зарко се бяха облегнали на близката ограда. Примижаваха срещу слънцето, подложили лицата си на топлите му лъчи и тихо разговаряха.

– С тези ограничения се чувствам като в затвор, – подметна Емил.

– По-лошо е когато сами си създаваме капани от нашите мисли, навици, действия и досадното минало, което не ни оставя намира, – добави Зарко.

– Няма по-голям затвор от този, който сами сме си създали, – довърши мисълта си Емил. – Килиите в него имат решетки изградени от собствената ни несигурност.

– По-скоро от дълбоката убеденост, че нещо вътре в нас е сериозно повредено, – усмихна се тъжно Зарко. – Носим това като верига около вратовете си.

– Всички сме на тоя хал, особено в днешното време, – поклати глава Емил. – Това може да се промени, ако на човек му се случи нещо, което силно да го разтърси.

– Евангелието е най-разтърсващата мярка, – възторжено заяви Зарко, – окървавеният кръст. Смъртта на Самият Бог заради нас и Неговото възкресение, които са израз на Божията любов и сила.

– Какво искаш да кажеш? Има ли надежда за нас? – отчаяно провлачи гласа си Емил.

– Повтаряй си го всеки ден: „Има светло бъдеще, но само в Исус Христос“.

Емил изгледа Зарко и си помисли: “ Кой знае, може и да е прав. И от други съм го чувал“.

Симеон бе отзивчив човек, често помагаше на другите. Но започнеше ли някой да го хвали, размахваше ръце и сменяше веднага темата.

Той имаше един много добър приятел, Тодор Стилянов, който работеше като психиатър.

Двамата често се виждаха и обменяха мисли и знания.

В края на декември, в един мразовит ден, двамата седяха в едно кафене и отново говореха по въпроси, които ги вълнуваха.

– Когато наближи Рождество, – каза Симеон, – си мисля за множеството хора, които са самотни и отрудени по това време.

– Около празника има голям наплив на пациенти, – засмя се Тодор, – В тези празнични дни, те най-силно усещат самотата и че са отхвърлени.

– Именно на Рождество Бог ни напомня, че не сме сами, – въодушевено започна Симеон. – В живота, смъртта и възкресението на Исус, Бог ни показа любов и помирение, спасява ни от самотата и празнотата вътре в нас.

– Да, – въздъхна Тодор, – Ние не сме сами. Бог слезе от небето, за да ни разкрие любовта си към нас.

– През тези Рождественски дни можем да сме сигурни, – каза Симеон, – че Исус е близо. Той идва при нас и ни носи надежда. Прощава греховете ни, укрепва нашата вяра и изцелява духовните ни рани.

– Той е готов да изяви Своята милост, – тъжно поклати глава Тодор, – само чака нашето разрешение, да се намеси.

– Рождественската вест не се е изменила през последните две хиляди и повече години, – Симеон възторжено ръкомахаше с ръце. – Празникът ни напомня, че не сме сами.

– Много пъти съм казвал на пациентите си: „Ак се чувстваш сам на Рождество, покани Христос у дома си и отвори сърцето си за Него, – сподели Тодор.

– В тези дни около Рождество търся някой, който се чувства изоставен, отхвърлен и самотен, и се старая да проявя внимание и любов към него, – каза Симеон. – В такива моменти се чувствам удовлетворен, защото съм бил полезен ….

Двамата приятели още дълго говореха за взаимоотношенията между хората и за възможностите, които пропускаме да дарим някого с капчица любов….

Рожденият ден на Мелани е на 28 декември, но винаги го отбелязват през лятото.

Защо?

А сега да видим дали ще се досетите?

Помислете добре, къде през декември е лято?!

За нетърпеливите и тези, които не искат да се затрудняват предлагам……

Отговор:

Мелани живее в Австралия и тъй като Австралия се намира в южното полукълбо, декември там е летен месец.

Септември е деветия месец, но името му идва от латинската дума „септем“, която означава „седем“.

По подобен начин са дадени имената на октомври, ноември, декември, които произлизат от латинските числа 8,9 и 10.

Знае се, че в  Древен Рим годината е започвала на първи март, а имената на месеците съответствали на поредния номер.

И когато Юлий Цезар премества началото на годината на първи януари, месеците не били преименувани.