Зоолози от дружество за опазване на природата, за първи път са успели да заснемат сахарския гепарда, една от най-редките диви котки в Африка.
Сахарският гепард е едно от най-редките и малко известни животните в Африка. Изследвайки го, учените често се е налагало да разчитат на разкази на местните жители, както и на техните догадки. Всяка снимка на това създание има голяма стойност.
В изследвания район са били поставени около 40 камери. Те са били качени по дърветата и давали възможност да се запише това, което се случва на площ от няколко хиляди квадратни километра. Основната трудност е, че в целият свят са останали около 250 сахарски гепарди.
Оказало се, че тези котки са още по-редки, отколкото се смяташе досега. На хиляда кв. км от пустинята има по-малко от един индивид. Сахарските гепарди са активни главно през нощта и „патрулират“ обширни райони, което ги прави трудни за откриване.
Основната храна на сахарския гепард са газели, антилопи мендес и берберски овце. Както и при другите гепарди, тези диви котки при атакуване на плячката си правят скок около 400 м. Независимо от активният им начин на живот, те пият много малко вода. Учените не са разбрали напълно как животните го правят.
Изследователите се надяват, че на юг от Сахара гепардите няма да измрат, подобно на много други алжирски пустинни животни. Представителите на този вид диви котки са застрашени от изменението на климата и човешката дейност.

Човешко желание да направи всичко по най-добрия начин, но не за себе си, а за някои оценител, чието присъствие играе ключова роля. Първо, тези оценители са родители, учители, а след това работодателя, съпругата, колегите и обществото като цяло. Болезнената зависимост на човека от похвалите на другите е явно проявлението на този синдром.
Колко опасен е синдрома на отличника?
Странно е, но желанието да бъдем най-добрите във всичко, по-скоро е пречка, отколкото да помогне на човека в живота.
Първо „отличникът“ е твърде много зависим от чуждото мнение. Той може да стане прекрасен изпълнител, но там където трябва да се прояви самостоятелност, той се проваля.
Второ, „заразените“ със синдрома на отличника се страхуват да поемат ангажимент, опасявайки се, че няма да успеят да го реализират на нужното ниво и не ще получат желаната похвала.   Трето, тези хора обикновено са много взискателни към себе си и другите. Те трудно общуват и често остават сами. Ако успеят да създадат семейство, прекомерните им изисквания често са причина за семейни конфликти.
Четвърто, такива хора се страхуват да направят грешка. Те не умеят да падат. Отсъствието на похвала или наличието на критика ги води в състояние на апатия, която постепенно се превръща в депресия.
И накрая, ефективната дейност на „отличника“ обикновенно е снижена. В стремежа си да направят най-доброто, те неоправдано губят много време и енергия за несъществуващи детайли. Такива хора не са в състояние да правят разлика между необходимост и достатъчност.
Може ли да се преодолее този синдром?
Може! Разбирането и осъзнаването на проблема е вече малка крачка към неговото отстраняване.
И най-важното, такъв човек трябва да се научат да мисли за себе си като любящ и любим човек, независимо от това дали е извършил „отлична“ грешка или направи всичко както трябва. Той често трябва да си казва, че близките му го обичат и тогава, когато той е несъвършен.

Христов беше член на финансовия местен елит. Бизнесът му беше успешен. Занимаваше се с търговията на недвижими имоти. Имаше участие и в туристическата индустрия.

Но него го познаваха и бедните. Веднъж един побелял старец, живеещ в квартала каза:

– Ако не е господин Погребение…., – и махна с ръка.

Така го знаеха те.

Христов развиваше необичайна дейност. За своя сметка организираше погребения на бедните. Поддържаше връзки със всички морги, болници и погребални агенции.

Днес умря Васето. Той нямаше близки и роднини. Беше дошъл в болницата късно една вечер. Откриха му рак. Не можеха да му помогнат, метастази бяха плъзнали по цялото му тяло. Когато почина, в моргата Симо каза:

– Обадете се на господин Христов! Дори този човек да няма събрани пари за погребението си , той ще се погижи за него.

– Какви времена бяха едно време, – въздъхна Стефан, той от скоро беше постъпил като санитар в болницата. – Бедните ги погребваха в общи гробове, понякога и по десетина наведнъж. Нахвърлят ги така в една изкопана дупка без ковчези.

Колегата му Симо се засмя:

– Господин Христов сложи край на тази практика.

Току що влезлия анатом Славов се обади веднага:

– Той покрива не само разходите по погребението, но организира и скромни погребални церемонии. Разказват, че плащал по малко и на „оплаквачките“.

– Благодарение на господин Погребение, – каза Радой, главният хирург на болницата, – всеки може да бъде спокоен, от околността, че няма да бъде заровен като куче и винаги ще има кой да го изпрати подобаващо от този свят.

– Брей какъв човек, – затюхка се Стефан, – а пари от къде взема?

– От своите пари взема, – каза Симо, – никой не му помага. Добър човек е. По този начин е решил да помага на хората….

На хълм с изглед към морето в Аделаида, Австралия, има малка, но оригиналната дървена беседка с цилиндрична форма. Тя е малко студио, където архитект може да работи в спокойна атмосфера.
Известният архитект Макс Причард, който проектира къщи от стомана и стъкло, скоро ще отбележи 25-годишнината от своята професионална дейност. Много очакваха да изложи някой свой амбициозен проект. Въпреки това, дизайнерът създаде нещо напълно различно от предишните постройки. Той е построил малка дървена беседка.
Студиото се намира на горист хълм в близост до къщата на архитекта, представляващо бяла стоманена конструкция, монтирана на дебели черни кокили. Както е отбелязал самия автор, той е искал да направи ярък контраст между двете сгради.
Височината на кулите е 6 метра, а диаметър е само 3 метра. Макс Причард харесва затворените пространства. Там той напълно да се концентрираме, работи продуктивно или просто иска да бъде сам.
Вътре студиото е направено от дърво. За стена архитектът е използвал шперплат от бор, а за настилка – паркет от дъски на лиственица. Мебели, които можете да видите там са: са вградени рафтове, маса и два стола.

Един журналист попитал Густав Малер:
– Трудно ли се пише музика?
– Не, това е много лесно, – казал Малер. – Навярно знаете как се прави тръба!? Вземате отвора ѝ и около него овивате медта. Е, почти същото е и с композирането на музиката….
Надявам се журналистът да е разбрал, как се пише музика!
Че нещо е лесно да се направи можем да кажем за всяка дейност. Понякога нещата външно изглеждат много лесни, но това съвсем не е така. Зад всяка създадена прекрасна творба се крие неимоверен труд.