Двойка от Каролина живяла заедно 59 години. Възрастните хора прекарали последните си няколко дни, като се държали за ръце, лежейки в едно болнично заведение. Те умрели с разлика от няколко часа.

За тях е било естествено да бъдат заедно и да се държат за ръце. Те невероятно много ценели любовта си един към друг.

80 годишната Маргарет е страдала от рак, а 84 годишният ѝ съпруг Дон не можел да диша поради фиброза на белите дробове и двустранна пневмония.

Първоначално лежали в болницата в различни отделения, но за тях това било мъчително, защото не можели да се виждат.

Роднините им убедили болничния персонал да ги сложат заедно в една стая.

Благодарение на усилията на лекарите възрастните хора са поживели още няколко месеца.

Маргарет умряла в 8 часа сутринта, а Дон в 17 часа на същия ден.

При психолог дошла двойка, мъж и жена женени от 15 години.

На въпроса на психолога:

– Какъв е вашият проблем?

Жената започнала дълга тирада, в която изляла всичко, което не я устройвало през тези години. Тя говорила половин час без да млъква.

Накрая психологът станал, отишъл при жената, прегърнал я и я целунал страстно.

Когато целувката завършила, жената мълчала замаяна.

Психологът се обърнал към мъжа и казал:

– Вашата жена се нуждае от това три пъти седмично. Ще се справите ли?

Мъжът се замислил, а след това отговорил:

– Е, мога да я доведа тук в понеделник и сряда, но в петък играя голф.

Всяка година на пролет хората затаяваха дъх и се взираха в покрива на една полусрутена къща и си казваха:

– Дали ще дойде и тази година?

Там точно под небето на самия покрив имаше щъркелово гнездо. Вярната Мина, чакаше своя Геро.

– Какво толкова сте се вторачили в това гнездо? – попита малкия Радой.

– Преди 15 години двойка щъркели си направиха там гнездо, – каза дядо Горан. – Всяка година Геро отлита на юг и оставя Мина в гнездото.

– Тя защо не отлита със него? – попита Радой.

– Поради травмата, която получи преди време от един ловец, – каза тъжно дядо Горан. – Така Мина бе прикована в гнездото и чака Геро, докато преминат есента и зимата.

Геро се връщаше у дома всяка пролет и тук го очакваше не само Мина, но и всички хора от селото.

– Тази година Геро закъсня, – отбеляза Генади, който въпреки младостта си не бе останал равнодушен към съдбата на двойката щъркели.

– Малко ли път изминава и той, – въздъхна дядо Горан. – Сигурно нещо го е задържало по пътя. Виж какво объркано време настана.

– Дядо, – задърпа го за ръкава Радой, – а когато е студено Мина какво яде? Кой се грижи за нея?

– Иван не я оставя без храна, – засмя се Дончо, – а като наближи да си идва Геро, двойна порция подготвя. Нали дълго е пътувал и той трябва да си хапне нещо.

– Какво толкова, двойка щъркели, – сбърчи нос Радой.

– Щъркелите обикновено не оставят дълго с един партньор, – обясни дядо Горан. – Ето защо историята на Мина и Геро е толкова специална. Между другото тази „брачна“ двойка има повече от 40 щъркелчета, за всичките тези изминали години.

– От верността и любовта на тези два щъркела, – усмихна се Дончо, – може да почерпи вдъхновение всяка влюбена двойка.

В един малък резерват за слонове, всички животни са приятелски настроени един към друг. Състрадателни хора бяха събирали на това място животни, които бяха живели при ужасни условия, в цирка или на улицата.

Но имаше една забележителна двойка.

– Погледни ги само, – каза Стоил изненадан наблюдавайки интересната двойка. – Обикновено животните дружат само с тези от техния вид.

– Тези двамата са разрушили всякакви стереотипи, – засмя се Лъчезар.

– А, за тези ли? – обади се човекът, който се грижеше за животните.  – Те наистина са невероятни. Това е слона Тари, а неговата приятелка е мелеза Бела.

– Първоначално ги виждах да скитат заедно, – засмя се Матей, той също помагаше за гледане на животните, – но после станаха истински приятели.

Дружбата между слона и кучето продължи 10 години. Заедно ядяха, пиеха, играеха и се разхождаха.

Един ден при нещастен случай Бела си нарани гръбнака.

Всеки ден 35 годишния Тари отиваше до ветеринарния пункт и стоеше там дълги часове на едно място.

– Какво прави този слон тук? – питаше ветеринарния лекар.

– Не знам, – каза Мирон, помощник на ветеринара. – Имам чувството, че чака някого.

– Едва ли има много приятели между хората тук, – засмя се лекарят. – Но при нас няма слон. Кого чака според твоите предвиждания?

– Точно, когато се появи този слон, – обясни Мирон, – докараха една кучка със счупен гръбнак….

– Невероятно, – възкликна ветеринарът. – Хайде да проверим.

Двамата на носилка изнесоха Бела. Слонът бавно приближи. Хоботът му се вдигна и нежно докосна Бела, а тя излая доброжелателно.

– Да не повярва човек, – извика Мирон, – слон и куче приятели….

Учителката разказваше историята за лайнера, който се бе разбил:

– На кораба имало една семейна двойка, която успяла да стигне до спасителната лодка, но там имало само едно място. Изведнъж мъжът избутал жената си във водата и се качил в лодката. Съпругата извикала преди окончателно да потъне.

Тук учителката спря за малко, а след това попита:

– Как мислите какво е извикала жената?

Повечето от децата казаха:

– Мразя те!

– Как може да съм била толкова сляпа?!

Учителката се обърна към Стефан, който през цялото време мълчеше:

– А ти как мислиш, какво е извикала тя?

– Погрижи се за детето ни, – отговори с тъга Стефан.

Учителката бе изненадана:

– Знаеш ли тази история?

– Не, но същото каза баща ми на майка ми преди да почине, – повдигна рамене Стефан.

В очите на учителката се появиха сълзи.

– Правилно. Корабът потънал. Мъжът се прибрал у дома и сам възпитал дъщеря си. Минали години. Този мъж починал. Дъщеря му разглеждала нещата му. Намерила дневника му, в който прочела следното:

„Тя беше болна от рак, преди да предприемем това пътуване. Не ѝ оставаше много да живее. Боже, колко много ми се искаше аз да бях потънал, а не тя, но заради дъщеря ми, не можех. Оставих я там насред океана…..“

Класът мълчеше. Разказът ги бе трогнал.

Те бяха разбрали, че не винаги пред изглеждащото добро се крие наистина добро и че под прикритието на привидно лоша постъпка, може да няма предателство.

Не съдете според това, което сте видели. За същността на много постъпки дори не бихме и подозирали….