Михаил отиваше на работа. През ваканцията той цепеше дърва за продажба. Бе се замечтал, какво ще си купи със парите, които това лято щеше изкара, когато чу детски викове.

Там край реката се разиграваше истинска трагедия.

Михаил изтича и видя как в реката потъва малко момиче, а брат ѝ плачеше безпомощно на брега.

Младежът бързо съблече пуловера си и скочи в реката. Той внимателно обхождаше мътната вода, опитвайки се да намери детето.

Течението на реката бе отнесло момичето в страни, но Михаил продължи да се гмурка. Едва на петия път той успя да извади детето от тинестото дъно.

Когато извади момичето, то бе цялото посиняло и не дишаше. Надвеси се над нея, но не чуваше сърцето ѝ.

Малкото момче уплашено гледаше сестра си.

– Тя умряла ли е? – попита то.

„Спокойно, – каза си Михаил, – не всичко е свършено. Припомни си какво те учеше Стаматов в училище за случаите на удавяне“.

Той бе виждал и по телевизията как дават първа помощ на удавник.

И реши да опита. Михаил знаеше, че ако има възможност да върне момичето в съзнание, това е моментът, по-късно можеше да бъде късно.

Първо с плахи, а после по-сигурни движение той я обърна на страни, за да може да изтече малко вода, а след това започна да масажира сърцето на момичето както бе гледал да се прави. Детето веднага започна да кашля.

По това време край тях мина Стефан на колело.

– Позвъни на бърза помощ, – извика му Михаил.

Стефан видя посинялото момиче, което кашляше и се вцепени от страх. Тогава Михаил сам набра номера и съобщи:

– Да, на реката, близо до гората ….. дойде в съзнание …. побързайте моля ви, тук не разполагам с абсолютно нищо ….

След това се обърна към Стефан, който бе дошъл на себе си и му каза:

– Карай колелото към пътя, да срещнеш линейката. Ще им покажеш точно къде сме.

Линейката дойде бързо и пет годишната Силвия бе откарана в болницата.

След няколко дни позвъниха на Михаил и го помолиха да отиде при нея.

През тези дни той се притесняваше за малкото момиче, което извади от водата: „Дали направих всичко необходимо, за да ѝ помогнат после. Но, тя дишаше вече, навярно се е оправила вече ….“

Когато Михаил влезе в болничната стая, Силвия му се усмихна и каза топло, и сърдечно:

– Благодаря ти.

Михаил се зарадва, тя изглеждаше здрава и читава, а това на него му бе достатъчно.

Джоузеф Търнър е известен британски художник, майстор на романтичните пейзажи, акварелист и гравьор. Със своя стил той вдъхновил първите френски импресионисти.

Търнър рисувал по съвсем необичаен и оригинален начин. Светлината, движението на въздуха, снегът, облаците и мъглата са получили в неговите картини значителна роля. Те са важни участници в сюжета и често стесняват хората и другите важни обекти, като ги избутва на втори план.

Ранната работа на Търнар „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“, може да претендира за отправна точка, където изображението на пространството заема повече място и внимание, отколкото самия човек.

За сюжет на работата е послужил историческият преход на Ханибал през Алпите, който е станал през 218 г. до н.е.

Сравнявайки датата на създаването на картината – 1812 г., времето, когато името на Наполеон е било на устните на цяла Европа, имам чувството, че между запечатаното събитието и руската кампания на френския командир има пряка връзка. Наистина , снежната буря е един от символите на поражението на френската армия.

Идеята на картината е възникнала две години преди войната. Джоузеф Търнър е наблюдавал снежна буря в едно от именията на свой приятел. Той нарисувал снежната виелица на пощенски плик и обещал, след две години всички да видят снежната фъртуна на картината „Снежна буря. Ханибал, преминаващ Алпите“.

Така изкуството се сплита с историята понякога, даже без съзнателния замисъл на художника.

Филип зави зад ъгъла и заби колата в автомобил със подемен механизъм. Той мигновено удари спирачките, но тези, които пътуваха в колата с него започнаха да крещят:

– Автобус идва зад нас! Ще ни удари!….

Филип се обърна към тях и слушаше обясненията им. След това видя автобуса, който се вряза в колата му. Заедно с другите в колата той не притиснат към автомобила, в който се бе блъснал.

На Филип му се струваше, че всичко става прекалено бавно, освен собствените му движения, които бяха с обичайната си скорост.

Той изобщо не можеше да разбере как може да стане това. Да чува какво му говорят другите в колата, да забележи как автобусът се врязва в тях и същевременно да види как се блъска в другия автомобил.

Това единствено може да се определи, като забавяне на времето.

Някои учени предполагат, че когато сме изправени пред опасност, освобождаването на стреса, може да ускори мисловните процеси на човека, а света около него започва да се движи много по-бавно.

Една от причините, за да се получи така е, че нашата система, която отговаря за определени движения, има собствен секундомер, който записва колко бързо се придвижват нещата в полезрението ни. И когато работата му е нарушена, заради увреждане на мозъка, светът наоколо замира.

Вълненията в Румелия се засилиха и започнаха да вземат все по-застрашителни размери.

Правителството на Народната партия не бе посветено в плановете на революционния комитета, но усещаше постепенната промяна на общественото настроение. Тъй като бе предупредено от Високата порта, то взе някои мерки за да ограничи съединиското движение.

Главният секретар на областта Н. Начов издаде окръжно до префектите. В Него се казваше:

„Забранява се на чиновниците да участват в политически борби….“

Кръстевич се отказа от обиколката на областта и на 1 септември пристигна в Пловдив.
И на 3 септември свика частния съвет.

– Събрах ви, за да обсъдим положението на областта, – каза строго Кръстевич. – Трябва да се установи строг контрол върху печата и да се наказват всички противодържавни агитации.

– Това едва ли ще помогне, – плахо се обади някой от присъстващите, – закъсняваме, назряват събития, които не бихме могли да контролираме.

Въпреки, че бе прав му изшъткаха и тръгнаха да изпълняват поставените задачи. Те знаеха, че Захари Стоянов не млъква във вестника си.

– Ето от него трябва да започнем, – обади се слаб мъж изразил гласно мислите на останалите.

На 2 септември З. Стоянов, П. Зографски, Ив. Стоянович и капитан К. Паница заминаха за провинцията да агитират народа.

В същия ден в Панагюрище настана вълнение, което постави началото на въстанието за Съединението.

По примера на Априлското въстание трима младежи излязоха на главната улица с развято знаме и след няколко изстрела обявиха:

– Долу Румелия! Да живее Съединението!

Властите ги арестуваха, но това предизвика народното негодувание. Около две хиляди мъже и жени обсадиха околийското управление, освободиха арестуваните и взеха знамето.

Всички излязоха на улицата и започнаха да викат:

– Да живее Съединението!

От Пазарджик бе изпратена жандармерийска рота да възстанови реда.

Новината за случващото се в Панагюрище застигна З. Стоянов в Пазарджик. Сърцето му се изпълни с радост, но и с тревога:

– Това ранно предизвестяване, дали няма да обърка пак нещата? Но щом се е почнало трябва със всички сили да се подкрепи, – каза си Захари.

След това седна и бързо почна да пише, въодушевено:

„В Панагюрище, главния лагер на Бенковски, мястото, гдето прогърмяха най-напред черешовите топове, вчера на 2-ри са извикали: „Долу Румелия!“. Гърмежът на 40 пушки поздрави тия високо патриотични думи… Камбаните бият! Живейте, панагюрци! Костите на Бенковски, на Волов, на Икономов и другите тържествуват“.

Захари се изправи, усмихна се и веднага изпрати написаното във вестник „Борба“.

Вълнението в Панагюрище и раздвижването на властите ускори провъзгласяването на Съединението. Един от офицерите, които се бяха включили в комитета изрази мнението на останалите военни:

– Моментът е подходящ, защото войските са свикани на маневри.

На 3 септември революционни комитет все окончателно решение:

– Акцията в Пловдив трябва да се извърши на 5 срещу 6 септември. Майор Д. Николаев е необходимо да обгради конака с войска и въстаническите чети от Голямо Конаре. Чирпан и Станимака.

С бързи писма поручик В. Стефов нареди:

– Местните комитети да вдигнат народа на 5 септември.

На 4 септември З.Стоянов и П. Зографски бяха арестувани и отведени в Пазарджик. Главният секретар Н. Начов нареди:

– Изгонете ги веднага от областта, за да не размиряват населението.

Но пазарджишкият префект не можа да изпълни тази заповед. Бивши опълченци бяха образували отряд, който се насочи към префектурата. Пред опасността от безредици и сблъсквания префектът отстъпи:

– Добре, ще ги пусна веднага.

Още същата нощ З. Стоянов тайно се завърна в Пловдив. На 5 септември той написа прокламацията на Съединението:

„Братя! Часът за нашето Съединение удари! ….Вие се задължавате в името на отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело“.

По същото време в отделни градове и села комитетите вдигнаха народа в името на съединението.
Успешно се проведе акцията и в село Голямо Конаре. На 4 септември пристигна в селото пловдивския префект Петър Димитров, изпратен от правителството да спре откритите съединиски демонстрации, но неговото появяване не попречи на въстаниците да обявят Съединението, Към тях се бе присъединила и местната власт.

На 5 септември начело с Чардафон Велики голямоконарци арестуваха префекта и провъзгласиха Съединението. В Голямо Конаре се събраха въстаници и от околните села. Сформираха се два отряда.
По- късно голямоконарския отряд спря край Пловдив, за да получи нареждане от майор Д. Николаев.

На въстание се вдигнаха от Чирпан и Станимака. И техните отреди се насочиха към Пловдив.

При село Калфата, днешното село Съединение Старозагорско, чирпанският отряд бе настигнат от войскова част. Завърза се престрелка. Загинаха петима от четниците, няколко бяха пленени, а останалите се разпръснаха. Това бе единственото стълкновение между въстаналия народ и войската.

През нощта на 5 срещу 6 септември Пловдив бе необичайно притихнал. По калдъръмените улици се чуваха само стъпките на патрулиращите войници.. В затъмнените къщи чакаха уговорения сигнал. Край града се събираха въстанически отряди.

Към 4 часа майор Д, Николаев поведе войската. За кратко време резиденцията на главният управител бе обкръжена и към войниците се присъединиха въстаническите отряди.

Тревожният звън на камбаните на църквите „Св. Георги“ и „Св. Богородица“ известиха началото на въстанието.

И докато разбудените граждани се стичаха към конака Г. Кръстевич бе арестуван.

– Вие сте свален и трябва да напуснете страната, – му каза З. Стоянов от името на революционни комитет.

В ранната утрин на 6 септември цели град бе на крак. На площада пред конака се събираха граждани.

Провъзгласяването на Съединението в Пловдив и другите градове на Южна България стана без особени трудности, защото нямаше българин, който да е против това дело.

Това бе една от „най- лесните революции, защото тя отдавна бе извършена в душите“.