В снежните планини на Швейцария водача на групата предупреди пътешествениците и търсачите на силни усещания, които бяха дошли до тук:

– Не трябва да говорите, докато се движим в планината.

– Какво ще стане ако говорим? Нима искате да кажете, че можем да настинем, като не си опазим гърлата? – попита един дебеланко.

Той бе убеден, че ще покори поне един връх, независимо от възраженията и съмненията на останалите в групата, с които бе дошъл.

– Много по-страшно е , – обади се всезнайкото на групата.

А водачът, който щеше да ги води  обясни спокойно, без никаква заплаха в гласа си:

– И най-малкото колебание във въздуха може да предизвика движение на снега, който повличайки голяма маса със себе си, ще ни бутне в пръстта.

– Кой би си помислил, че една дума или звук, може да предизвика такива ужасни последици? – въздъхна притеснено Горан.

Той бе най-възрастният в групата, но бе предприел това пътешествие, за да докаже на себе си и приятелите си, че в него има още живот.

– Моралното влияние на нашите думи също може да доведе до катастрофа, – намеси се в разговора Ченко.

– Необмислените думи, които ние леко хвърляме на вятъра, могат да задвижат нежелани действия и събития, потърпевши, от които можем да се окажем самите ние, – добави Симеон.

– Всеки ще отговаря за всяка дума, която е казал, – вдигна показалеца си нагоре Горан.- Страшно е да се помисли, когато пред нас застанат изречените думи, предизвикали нежелателни последствия.

– Някои ги наричат „празни думи“, – започна да разсъждава на глас Симеон.

– А кои думи са празни? – попита дебеланкото.

– Това са лекомислени, чернещи някого, нанасящи рани, изявяващи злорадство , когато видят, че някой е в беда, – отговори Симеон.

– Шегите и намеците също могат да погубят човека, – добави Ченко.

– Хайде, – каза водачът, – време е да тръгваме. И моля ви без никакви разговори.

Мъжете се приготвиха. Всеки бе се вглъбил в себе си, не толкова за „безшумната си разходка“ в снежната планина, а за тези необмислените и пуснати в яда думи, които тровят живота на всеки човек.

Иван Маджаров се връщаше от риболов. До него вървеше вярното му куче.

Изведнъж Иван забеляза движение в леда и си помисли: „Вероятно е паднал някой рибар“.

Той хукна със всичка сила, за да се притече на помощ на нещастника. Преминавайки половината път до потъващия, Иван разбра, че в капана на леда е попаднал не човек, а лос. Животното бе пропаднало в дупка, образувала се в леда. Вероятно се бе борило и ритало, но явно бе замръзнало.

Иван бързо звънна на жена си,

– Обади в спасителната служба, тук се бори за живота си, пропаднал в леда лос.

След това се обади и на баща:

– Донеси ми здрава връв и брадва. Лост се е заклещил в леда и не може да се измъкне.
Сътрудниците по спешни случаи се отказаха да спасят животното. Тогава Иван си направи ласо. Едва на третия път успя да го нахлузи на врата на животното.
Започна да го тегли. Животното се обърна по гръб и предните му копита се оказаха на здравия лед. Така мъжът успяха да го издърпа на около двадесет метра от дупката в леда. Близо до брега леда под животното се пропука отново, но този път не толкова опасно, че да потъне.

След като го извлече лосът, животното  легна спокойно. Очевидно бе малко зашеметено.

Животното бе много измръзнало и силно се тресеше. Иван започна да го разтрива, за да го стопли.

Стана забавно, когато мъжът седна, а животното положи глава на коляното и започна да пръхти. Явно всичко разбираше.

Скоро лосът окончателно дойде на себе си и се изправи на крака. Иван сряза връвта, с която го бе теглил. Лосът тръгна към вътрешността на острова, а кучето на Иван го съпроводи около 50 метра, след което се върна при стопанина си.

Двамата човекът и кучете бяха доволни, те бяха спасили един давещ се в ледената вода.

Учени от Бейхангския университет и Aalborg University, Дания, са разработили екзоскелет, чиято основна функция е да възстанови пациенти временно загубили способността да ходят.

Екзоскелетът помага по-бързо да се възстанови след сериозна травма или укрепва мускулите на пациент, намиращ се дълго време в инвалидна количка и преминаващ рехабилитация.

Учените са насочили вниманието си към коленните стави, най-сложните в ставната система на човешкото тяло.

Именно коленните стави поемат по-голямата част от натоварването по време на ходене.

Движението на коляното става възможно при активността на няколко скелетната мускула разположени по повърхността и в центъра на въртене на ставите.

Адаптираният скелет помага на седящия пациент бързо да се възстанови и да започне да ходи.

Биомеханичната конструкция е доста сложна, но е пригодена за носене и удобна за човека.

Първият светофар се появява още преди автомобилите да влязат в масова употреба и уличният трафик се състоял предимно от пешеходци, файтони и каруци.

Първият светофар е бил инсталиран на 10 декември 1868 г. в Лондон, в непосредствена близост до сградата на британския парламент.

Негов изобретател е Джон Пик Найт.

Светофарът се управлявал ръчно и имал две семафорни стрелки. Едната била хоризонтална и означавала „стоп“, а наклонената под ъгъл от 45 ° изразявала движение с голямо внимание.

За нещастие по-малко от месец след това се случил инцидент, при който светофарът избухнал и ранил полицаят, който е движел лостовете му.

Моряците и пътниците, често са забелязвали, че точно пред носа на кораба плуват цяло стадо делфини и не се страхуват от металния гигант. Без особени усилия, те са няколко метра напред.

Отговорът на въпроса, защо делфини плуват пред кораба, е от областта на хидродинамиката. Хитрите делфини използват вълната, която корабът гони пред себе си. По този начин водата ги изтласква в гръб и те увеличават скоростта на движението си.

Ако се обосновем научно, трябва да кажем, че пред носа на кораба се създава област на високо налягане. На границата между повишеното и нормалното налягане се образува вълна, която поддържа делфините.

Плуващите пред моторни катери и лодки делфини могат да развият скорост до 65 км/ч, а без помощта на образуваната от кораба вълна, те плават с не повече от 40 км/ч.