Кирил бе отзивчив човек. Посещаваше приятели и познати в болницата и им носеше утеха.

При едно от свижданията на близък човек Кирил се запозна с Минчо.

Странен индивид бе този болен. Груб и непризнателен към хората.

Когато Кирил се опита да сподели с него Благата вест, младежът троснато отвърна:

– Аз не вярвам в Бога. Дори съм враждебно настроен към църквата.

– Но защо? Някой от църквата ли те е наранил? – попита Кирил.

Минчо му обърна гръб и му даде да разбере, че не желае повече да разговаря с него.

След две седмици Кирил посети сестра си, която бе скоро постъпила в болницата. Тя го посрещна с радост:

– Благодаря ти, че дойде. Тук има един младеж, който се държи арогантно със всички. В съседната стая е. Много шум вдига.

– Да не би да се казва Минчо? – попита Кирил.

– Да, да същият, – потвърди сестра му със недоволно изражение на лицето.

Кирил си спомни, как този младеж бе отказал да говори с него, но реши въпреки всичко да го посети.

Когато Минчо го видя бе много изненадан, но не го изгони.

Кирил забеляза голяма татуировка на ръката му. Там имаше пет букви IDDQD, които нищо не значеха за него.

Минчо забеляза , че погледът на Кирил бе привлечен от неговата татуировка.

– Това е кодът на безсмъртието в компютърната игра Doom, – гордо отбеляза Минчо. – Ако го въведете, персонажът не може да бъде убит.

– Аз също имам код на безсмъртието, – каза Кирил.

– Код ли? Какъв код? – очите на Минчо щяха да изскочат от любопитство.

– Христос воскресе! – това е моят код за безсмъртие, усмихна се дружелюбно Кирил.

Двамата си поговориха, като засегнаха и други различни теми от безсмъртния код.

Седмица по-късно, когато Кирил отново посещаваше болен, медицинската сестра го пресрещна и му каза:

– Какво направихте на Минчо? Не мога да го позная. Не псува, не отговаря нахално ….. Дори се усмихва и е любезен.

– Просто получи истинският код на безсмъртието, – каза Кирил.

Един ден Иван се изкачи до върха на планината. Той се възхити от това, което виждаше от там.

Стори му се , че някой му говори. Напрегна слуха си и долови тих глас:

– Това е твоето наследство.

И Иван тръгна да вземе това, което бе негово.

Докато вървеше пред него застана човек, който сложи ръка на гърдите му и го възпираше да продължи по-нататък.

– Кой си ти? – попита Иван.

– Твоите борби.

Иван се натъжи.

– Нима няма да стигна до моето наследство?

Нещо го накара и той погледна през рамо си назад. Изненадата му бе голяма.

Десет ръце на мъже бяха опрени на гърба му.

– Кои сте вие?

Последва кратък отговор:

– Твоята цел.

Иван се замисли. Той все още не можеше да разбере всичко, което му се случваше.

– Какво става? Нищо не разбирам! – и безпомощно отпусна ръце.

Удари гръм. Полъхна вятър. И Иван долови тих глас:

– Твоята цел е по-голяма от борбите, които водиш.

С какво се борите днес?

Болест? Мненията на другите хора за вас? Отхвърляне? Несигурност? Наркотик или алкохол? Гняв ? ……..

Без значение каква е вашата борба, винаги помнете, че целта ви е по-голяма от вашата борба!

Тя влезе и седна на седалката. С нищо особено не се открояваше от останалите. Вагонът беше полупразен. Извади кифла, която бе купила от лавката преди да се качи.

Влакът се поклати и тръгна. Жената затвори очи. Мислите ѝ бяха тревожни и сърцето ѝ се сви на топка. Тя потръпна и отвори отново очи.

Изглеждаше сънлива, сякаш нямаше сили. Отхапа уморено от кифлата. Стомаха ѝ на напомняше, че от сутринта нищо не е хапвала.

Жената огледа лицата на хората. Повечето бяха заровили нос в телефоните си. Един младеж смръщи вежди и написа SMS. Други с натежали очи, дремеха. А съседа ѝ бе отворил дебела книга. Той „пребъдваше в Божието слово“.

Възрастен мъж с обувки несъответстващи на сезона, изтъркано яке и панталони, на които се забелязваха кръпки, носеше голяма чанта. Той се готвеше да слиза.

Жената се прозя и тихо се прокрадна до мъжа. На лицето ѝ се появи вълнение. Ръката ѝ бе на сантиметър от джоба на непознатия.

Изведнъж младеж седящ насреща вдигна очи. Той усети нещо нередно в движенията на жената.

„Може би ще краде“, – помисли си той.

Но остана изумен. Тя пусна смачкана банкнота в джоба му.

„Боже, тази жена не краде, а дава“, – едва не извика на глас младежът.

Жената се усмихна на себе си. Навярно си помисли, колко щастлив ще бъде мъжът, когато намери банкнотата в джоба си.

Вратите се отвориха и възрастният човек слезе. Младежът не можеше още да дойде на себе си.

„Такова нещо нито съм чувал, нито съм виждал, – потръпна той. – Та тя е ангел в плът“.

Жената погледна през прозореца. Там светлините минаваха и отминаваха бързо.

Никой не знаеше, че този „ангел“ плачеше, вечер в малката таванска стая, където лежеше тежко болна възрастна жена. Тя можеше да оздравее, но за това трябваха много пари, а дъщеря ѝ с малката си заплата, не можеше да ги събере.

Колко е глупаво всичко. Животът или смъртта зависеха от някакви си парите.

Говорителят нещо съобщаваше по микрофона, но младежът не му обърна внимание. Той гледаше жената, която се бе насочи към вратата, за да слезе.

„Странно, няма крила“, – помисли си той, като я погледна в гръб.

Тя слезе, а младежът непрекъснато мислеше за това, което бе наблюдавал. Засрами се от дебелия си портфейл, безразличието си и ненужните си покупки …

Той бе видял пример, изпратен му от Бога с конкретен намек.

Сега виждаше нещата с други очи. Сякаш сърцето му се бе запалило от небесата. И той си пожела също да направи тайно добро.

В продължение на петдесет години Тодор бе с любимата си жена, а сега три години по-късно се чувства самотен. Децата идваха, но не беше същото. Те си имаха свои грижи и проблеми.

Денят преваляше. Снежната пелена растеше и обличаше всичко в бяло.

Тодор крачеше напред назад със старческата си походка из стаята и говореше на Бога:

– Господи, аз съм сам, но въпреки това ….. не съм сам – Ти си с мен. Ти си моят Приятел. Утеши ме, укрепи ме.

Той разбираше, че човек не трябва да си почива, докато не достигне до онова познание за Господ Исус Христос, че да Му се довери изцяло.

– Знам, – продължаваше той, – мъката не може да ми навреди, ако я съчетая със смирение.

Тодор погледна през прозореца и видя как под тежестта на снега, някои от клоните на дърветата се бяха счупили.

Заприличаха му на хората, които бе срещал през тези дни. Превили гръб, смазани от мъка те крачеха безутешни.

Старецът вдигна глава и спря да крачи. Заслуша се. Долови нежна мелодия. Навярно пееше момиче. Гласът му бе детски, но вярно следваше мелодията.

В живота си той бе срещал хора, които в трудни моменти пееха и им се възхищаваше.

– Благодаря ти, Господи за тези люде, – прошепна Тодор. – Помогни ми да пея, когато ми е трудно.

Изведнъж старецът изправи гръб, погледна в далечината и произнесе тържествено:

– Смъртта не може да ни раздели дълго, мила. Ти си просто временно скрита от очите ми, но ние ще се видим пак.

Душата му запя, а гласът му я последва.

След като подреди сам масата, Павел Тенев покани любезно и с много внимание гостенката си, русокосата Даря:

– Каня те на една скромна вечеря. Вярвам, че ще ти харесат ястията. Ако все пак нещо не одобриш, имай милост към мен, с готвене се занимавам отскоро. Иначе в кухнята изобщо не влизах, бях предоставил всичко на Елена.

Двамата пристъпиха към масата и между хапките се завърза непринуден разговор. За какво ли не си говореха, но и двамата по негласно споразумение не засягаха болезнените теми.

Приключиха с храненето и преминаха веднага към кафето. Изведнъж дойде момент, в който думите замряха. В настъпилата тишина от вън се чуваше невъобразим шум от купонясващи  младежи.

Неочаквано Даря тръсна глава и каза:

– Отдавна трябваше да се разведеш с жена си.

– Човек свиква с лошото като с хронично заболяване, – засмя се Павел.

– Вие двамата сте много различни, – отбеляза грубо Даря, като преметна крак въз крак.

– Може би сме имали нещо общо, щом взаимно сме се търпели толкова много години, – опита се, да се пошегува Павел.

– И какво бе то? – предизвикателно попита Даря.

Павел само вдигна рамене.

– Ние жените обичаме онези мъже, които сами се уважават, – отбеляза Даря, – а ти прекалено много се издигаше в собствените си очи …… Може би имаш малко нужда от обожание.

– Не съм се замислял върху това, – призна си Павел, – но бракът ми бе напълно безплоден.

– И моя бе такъв …… – каза Даря и добави много тихо – и то по моя вина.

– Нямах предвид това, – сбърчи нос Павел. – Исках да кажа, че ако двама души непрекъснато си търсят кусурите, неуважението се настанява трайно между тях.

– Открила съм, че желанието да се намират само положителни качества в партньора, помага за сближаването между двамата. Това заздравява отношенията в семейството.

– Да, така е, – съгласи се Павел. – Колко често сме си разменяли обвинения от рода на: „Ти си непоносим. Все такива калпави ги вършиш. …..“ Бяхме прекалено критични един към друг, сякаш всеки от нас гледаше да стъпче партньора си, за да се извиси над него.

Двамата имаха за какво да съжаляват. Зад гърбовете им стояха два опустошени и разбити брака.