В един селски хан се отбил странстващ търговец. На гърба си носел голям товар със стоки. Хазайката на хана била алчна жена. Като видяла товара му поискала да си го присвои.

Тя завела търговеца в стаята му и веднага изтичала при мъжа да се посъветва, как да вземе стоката от търговеца.

– Това може да се направи много лесно, – казал мъжът ѝ. – Трябва да вземеш от онази билка, дето расте в задния ни двор. Свари я и я смеси с вечерята му. Тази билка отнема паметта. Ако търговецът поеме част от нея, той непременно ще забрави товара си със стоките.

Жената така и направила. Отишла в задния двор, напълнила един пакет с билката и я сварила. Отварата смесила със всички ястия, които поднесла на търговеца.

Човекът се нахранил добре и нищо не забелязал, само му се завило малко свят и лицето му се зачервило. Почти веднага заспал.

На следващата сутрин той се събуди още призори с натежала глава и си тръгнал.

Жената почакала, докато търговецът напуснал хана и веднага се втурнала в стаята му, но тя се оказала празна. Хазайката огледала навсякъде, проверила всяко ъгълче, но нищо не намерила.

Ядосана тя отишла при мъжа си:

– Твоята билка нищо не струва! Напразно я варих. Търговецът си тръгна и нищо не остави.

– Не може да бъде! – възкликнал мъжът ѝ. – Който поеме от тази билка, със сигурно ще забрави нещо.

Жената отново отишла в стаята на търговеца и внимателно я изследвала, но не открила нищо.

Изведнъж та се плеснало по челото и започнала да вика:

– Забравил е! Забравил е!

Мъжът чул виковете ѝ и веднага дошъл в стаята.

– И какво от това? Какво е забравил?

– Забравил е да плати ….

Не се шегувам, това наистина става.

Поради отсъствие на земно привличане, гръбначния стълб става малко по-дълъг и вие ставате с около 5-8 сантиметра по-високи.

За съжаление, това не е добра идея, за да се „удължите“ малко.

Подобен „растеж“ е съпроводен с различни усложнения в тялото.

Например, може да ви заболи гърбът или да се притисне някой нерв. Всичко се случва.

Забелязали ли сте, че една от стюардесите преди кацане държи ръцете си отзад зад гърба?

След провеждане на инструктаж по безопасност, когато пътниците вече са пристегнали коланите си, стюардесата минава няколко пъти през салона, като държи ръцете си зад гърба си.

В този момент, тя очевидно не е ангажирани в проверка на предпазните колани.

В действителност стюардесата преброява пътниците. Понякога това става непосредствено преди кацането на самолета, а се случва стюардесите да правят това, когато всички са седнали на местата си.

В ръцете си зад гърба те държат брояч, на който „кликват“ за всеки пътник.
Сега една загадка остана по-малко.

Пиков час. В препълненото метро влезе прекалено висок плешив мъж. Повечето от пътниците го възприеха като наркоман или психично болен.

Мъжът се държеше доста странно, действаше агресивно. Действията му бяха хаотични. Той викаше високо, без специално да се обръща към някого.

В ръката си държеше нещо остро, което не се виждаше добре какво е. С него можеше спокойно да нарани някой.

Всички пътници седяха неподвижно и се страхуваха да кажат нещо, за да не привлекат вниманието му. Хората бяха объркани и не знаеха какво да правят.

Една възрастна жена протегна ръка към обезумелия мъж.

– Тя е луда, – прошепна някой зад гърба ѝ.

Възрастната жена хвана внимателно грамадния мъж за ръка. Пътниците седяха като на тръни. За изненада на всички, мъжът се успокои и седна на пода. Очите му се напълниха със сълзи.

Тази жена разбираше, че този мъж можеше да я нарани, но за нея бе важно той да не се чувства самотен….

Преди да слезе от метрото чудакът се обърна към възрастната жена и спокойно каза:

– Благодаря ти, бабо.

Жената му се усмихна. След това погледна останалите в метрото и каза:

– Аз съм просто майка. Разбирах, че в този момент той имаше нужда някой да го прегърне, да му покаже любов. Чувстваше се самотен и изолиран от останалите…..

Не подминавайте чудаците, те се също нуждаят също от любов!

Нима човек може да остане безразличен, когато някой до него се нуждае от помощ?

Наталия не можеше да се преструва, че не ги вижда и да подминава нуждаещите се. Тя съчувстваше на всеки, помагаше му според силите и възможностите си.

Един ден след работа Наталия се отби в търговския център. Погледа ѝ бе привлечен от млада жена с момиченце. Явно майката беше нервна и ядосана.

– Какво искаш? – кресна тя на детето.

– Искам да ям, – тихо каза момиченцето.

На няколко крачки от тях деца си купуваха сладкиши. В случая не ставаше въпрос за каприз. Момиченцето бе облечено с вехти дрешки и начина, по който поиска да яде, явно говореше, че наистина е гладно.

Майката се вбеси и бутна момиченцето.

– Ти ми съсипа целия живот, – крещеше тя на дъщеря си.

След това майката тръгна нанякъде и изчезна …

Момиченцето седна на една от  пейките и се разплака. Плачът му бе тих. От момиченцето извираше болка и мъка, говорещи красноречиво, колко лошо се бяха отнесли с него.

Наталия не посмя веднага да се намеси.

„Може би майка му скоро ще се върне“, – каза си тя, но докато кръстосваше из щандовете, не откъсваше поглед от детето.

Минаха 30 минути, а майката от никъде не се появи.

Наталия се приближи към момиченцето. Тя искаше да го успокои. Детето бе срамежливо и се страхуваше да разговаря с непознатата жена.

– Да извикам охраната да потърси майка ти, – предложи Наталия.

– Надейте, – каза детето, – не искам да ѝ причиняват зло…

– Но ….

– Моля ви, ….аз се казвам Милка и съм на 6 години.

Наталия си спомни, че детето искаше да яде, затова отиде и ѝ купи един сандвич.

– Хапни си, – каза Наталия.

Милка поклати глава и се дръпна назад. След дълги уговорки, гладът надделя и детето започна да се храни.

– А къде е баща ти? – попита Наталия.

– Той ни е напуснал отдавна, – каза тъжно Милка.

– А майка ти?

– Аз ѝ разбих живота и кариерата, – отговори момиченцето и наведе глава.

Наталия погледна изумена детето.

– Тя всеки ден ми повтаряше това, – каза Милка. – Искаше да се махна от главата ѝ. Казваше ми, че рано или късно ще ме приберат в някое сиропиталище…. Плачех и я молех да ми прости, само да не ме гони от къщи ….

Наталия прегърна момиченцето и го отведе у дома си. Поговори със със съпруга си и двамата приготвиха документите. Скоро след това осиновиха Милка.

Съседите подхвърляха зад гърба на Наталия:

– Защо ѝ е нужно чуждо дете, нали си има свои?

Наталия не съжаляваше, че е постъпила така. Тя чувстваше, че по този начин животът ѝ се изпълваше със смисъл.

В този жесток свят всеки от нас може да направи нещо добро. Ако смятате, че никой не се нуждае от вашата помощ, вгледайте се по-внимателно…