Сашо пак закъсняваше. Все нещо му се случваше в последния момент преди да тръгне.

Когато отиде на уреченото място, те не бяха вече там. Тъй като предварително се знаеше къде ще ходят, Сашо хукна нататък.

Когато настигна приятелите си, той задъхан ги попита:

– Знаете ли кога и кой е направил първата снимка на жив човек?

– Ох, пак със твоите „великолепни“ открития, – въздъхна Пламен.

– Остави го нека разкаже, – намеси се Асен. – Това е интересно.

Спечелил всеобщото внимание на групата Сашо започна важно и тържествено:

– Първата снимка на жив човек е направена от Луи Дагер през 1838 г. Снимката изобразява фигура на един празен булевард в Париж по средата на следобед.

– Невъзможно! – възкликна Петър. – По това време на деня булевардът и тротоарите би трябвало да са оживени от движението на карети и пешеходци.

– Човекът не е бил сам, – уточни Сашо. – Хора е имало на оживения Boulevard du Temple, където е направена снимката ….

– Но нали каза, че булевардът е бил празен? – обадиха се няколко гласове.

– Просто не се виждат на снимката, – допълни Сашо.

– Как така, ем са били, ем не се виждат на снимката? – ококори очи невярващо експозиция Стефан.

– Времето на експозиция за обработка на снимката, известна като дагеротип, отнема седем минути за заснемане на изображение, което трябваше да бъде неподвижно през това време, – започна да обяснява Сашо, но останалите го гледаха още по-недоумяващо.

Той продължи без да се съобразява с това:

– Изглежда, че мъжът на тротоара е единственият заснет човек, защото той е стоял неподвижен. Смята се, че се е опитвал да излъска ботушите си.

Всички в групата застинаха и занемяха.

– Причината да няма никой друг в кадър е защото всеки останал се е движил прекалено бързо. Поне така твърдят специалисти, – отбеляза Сашо

Понякога неподвижността постига това, което движението и усилието не могат.

Местният храм на Молох обяви плановете си:

– На следващия уикенд ще бъдем домакин на „Подходящо за семейството“. Ще бъдат добавени забавни дейности за деца. Така ще се отървем от неприятния образ, който ни дават, заради жертването на деца като акт на поклонението ни.

Първосвещеника на храма добави:

– Време е да подобрим обществения си имидж. Недоволни групи, непрекъснато ни атакуват, че сме били зли и демонични, защото сме изгаряли живи бебета, за да се покланяме на нашия бог. Този фестивал на жертвоприношения на деца трябва наистина да помогне. Той е подходящ за семейството.

Организаторите обещаха:

– Събитието ще се проведе на територията на храма. То ще включва пикник, рисуване на лица, захарен памук, състезания с чували, яздене на камила и зоологическа градина, докато бъдат убити всички животни, за да могат хората да пият кръв по време на различните ритуали.

Имаше и предложение:

– За всички семейства, които желаят да намалеят числеността си, входната такса ще бъде намалена наполовина, ако доведат поне едно от децата си, за да се жертва.

Критиците на храма силно възроптаха против това.

Охозия, който наскоро бе пристигнал тук, изрази възмущението си:

– Това не е изобщо подходящо за семейството. Каквито и реклами да предлагат, тук се убиват деца, за да задоволят собствения си егоистичен начин на живот. Съдът наближава, покайте се!

Но последователите на Молох бяха безгрижни и заинтересовани нещата да станат по възможно най-приятния за тях начин.

Те крещяха:

– Тук се забавляваме!

– Ако няколко хиляди деца загубят тук живота си, ние сме направо готини!

Група пътешественици се спряха в едно малко селце. Те надникваха къдели не.

В един двор видяха малко момче, което хранеше дребно, грозно и болно коте.

Повечето от групата се смееше на гледката. Други изразяваха отвращение към жалкото „подобие“ на коте.

Вадим се приближи до момчето и го попита:

– Обичаш ли това нещастно малко животно?

– Да, – отговори кротко детето.

– Но то е толкова грозно …, как можеш да го обичаш? – Вадим гледаше смаяно момчето.

– Най- лесно е да обичаш някой, който е красив, но такива, – момчето посочи с ръка към котето, – дори не ги допускат до себе си.

– Така е, – съгласи се Вадим. – Обясни ми какво те кара да го храниш и да се грижиш за него?

– Връщах се у дома и ръцете ми бяха измръзнали, – започна да разказва детето. – Това нещастно коте седеше близо до пътя. То трепереше. Беше му студено. Взех го в дланите си и ръцете ми се стоплиха. Обикнах го за топлината, която ми даде. Сега се възстановява, а когато се оправи напълно ще си играем заедно.

Момчето започна да гали котето, а то замърка.

– Когато порасне и стане силно, – продължи момчето, – ще гони мишките от килера.

– Ами ако не успее? – попита някой от мъжете в групата.

– Тогава ще се радвам на игрите и топлината му, – отговори момчето. – Не ми е нужна отплата за грижите, които полагам за него. Ще се радвам, че го спасих, а той ми е благодарен за това.

Вадим се обърна към другарите си от групата:

– Някой от нас обичал ли е така безкористно като това дете? Погледнете го! Колко е малък, а ни даде такъв страхотен урок.

Мъжете гледаха детето с възторг. За тях малкият бе един малък ангел.

Краси се славеше като голям познавач на новините. Той не следеше медиите. Имаше си собствени източници на информация.

Някои от по-любопитните непрекъснато го подкачаха:

– Хайде де, кажи как го правиш?

Един ден на Краси му писна и той сподели:

– Достатъчно е да прегледате малко известни блогове, в които се споменават теории на конспирациите.

– И каква връзка има това със сегашните новини? – питаха го недоумяващо тези, които очакваха големи разкрития на тайната му.

– Когато започнах подобни проучвания, – усмихна се Краси, – установих, че всички така наречени теории на конспирациите са няколко месеца, най- много година напред пред медиите.

– Какво искаш да кажеш? Че някои от преди са се досетили или направо са знаели…

– Теориите на конспирациите са почти сто процента точни при разкриване на фактите.

Владо не се стърпя и извика:

– Призоваваме ви да продължите да получавате новините си от доверени източници и да избягвате конспиративните теории!

– Дори, когато доверените източници грешат? – попита един от групата, който се бе съгласил с казаното от Краси.

– Доверието в доверени източници те правят добър човек …., – реагира бурно Владо.

– И това е всичко, което наистина има значение?! – контрира го Краси.

Владо само вдигна рамене.

– Аз ще продължавам да следя всички новини от старите конспиративни блогове, – отбеляза Краси, – те наистина се потвърждават в не много далечно бъдеще.

– А не трябва ли всички случващи се събития да се потвърждават в една или друга степен от нещо много по-добро? – попита Христо.

– И какво е това „по-добро“? – заядливо се разсмя Краси.

– Библията!

– О, не! Може ли без религиозно глупости, – раздразнено размаха ръце Владо.

– Но тя е Истината …., – кротко каза Христо.

Повечето вдигнаха ръце и му обърнаха гръб. Останалите само вдигнаха рамене.

Снегът покри всичко в бяло. Стана студено. Повечето хора стояха по домовете си и се грееха край печките си.

Симеон не се плашеше от студа. За това реши да излезе и да посети художествената галерия в центъра на града.

Очаквайки нещо необикновено, той прекрачи прага на галерията.

Вървеше много бавно. Често спираше. Изучаваше внимателно едно или друго произведение на изкуството.

Изследваше текстурата, техниката, избора и смесването на цветовете, фините, както и смелите удари на четката, нюансите.

На известните картини отделяше повече време, а за останалите си казваше:

– Мога да се върна към тях по-късно, за по-нататъшно и по-задълбочено разглеждане.

В галерията имаше портрет, който се набиваше на очи, не само със изразността си, но и нещо тайнствено, почти неуловимо. Той бе на слуга.

Тази картина предизвика интересен размисъл у Симеон:

– В галерията на безценното Си дело Господ е включил портрет на слуга, нарисуван с думи, които отнемат доста време, за да бъдат разбрани и оценени. А рамката, в която е поставен портретът, е безсмъртната Проповед на планината на Исус Христос….

Симеон се върна няколко дни назад.

Заедно със свои приятели решиха вместо да отидат на курорт, плаж или просто да се позабавляват на електронните игри, да посетят един от най-бедните квартали на града, който се намираше близо до сметището.

Преди да тръгнат купиха плодове и хранителни продукти.

Когато приближиха усетиха неприятната миризма, която се носеше от разхвърляния безразборно боклук.

Хората бяха много бедно облечени. Повечето имаха парцалите увити около тях вместо дрехи.

В този съвременен студен свят рядко се показваше милост, за това живеещите в това неприветливо място се изненадаха от подаръците на групата млади мъже, но Бог беше там с тях.