Шумна компания от момчета и момичета вдигаше доста врява в заведението. Околните им се поскарват от време на време, те позамлъкнат, докато не се излее поредната вълна от мощен и неудържим смях. Какво да го прави човек, млади са още, кръвта им ври въе вените?!
Едно от тях, младо широкоплщесто момче, с буен рус перчем и святкащи сини очи разказваше за приключенията си в планината. Бил на ски миналата седмица с буйни глави като него.
По едно време се разкрещели и развикали, така не забелязали, че с виковете си предизвикали една малка лавина.
– Изведнъж, Виктор ме дръпна рязко в страни и тя прелятя край нас, – очите на Спас трепнаха при спомена.- На косъм бяхме.
– А знете ли на какво прилича шумът от падаща лавина? – попита многознайкото на групата Тотьо.
Изабела притвори очи мечтателно и каза:
– На морски прибой.
Рангел поклати глава:
– Това е нищо в сравнение с тази хала.
Тотьо се изперчи напред и почти издекламира:
– Звучи точно като гръмотевица, а звукът ѝ непрекъснато се усилва.
Катето смушка Изабела и двете едва въздържаха смеха си. Хубаво е, че момчетата нищо не забелязаха.
Изабела си представи Спас във виненочервен екип за ски, понесен от вълна сняг. Виждаше как снегът го поглъща, а той безпомощно размахваше ръце…. докато потъна във снеговъртежа. Настъпи тишина. Само стърчаща щека беше отбелязала мястото на злополуката.
Изведнъж Изабела трепна: „Какви глупави представи минават през главата ми. – помисли си тя. – Това, че не го харесвам, не означава, че мога да си го преставя в такива ситуации“.
И Изабела се присламчи към виковете и смеха на компанията.
