Астрономите от Колежа по литература, наука и изкуствата в Мичиганският университет, първи забелязали, че горящия газ вътре в галактическия ореол на Млечния път, се върти в такава посока, в който и се върти и галактическия диск. Освен това скоростта на въртене  е сравнима с тази на диска.

Тези открития ще помогнат да се хвърли светлина върху процесите на „сглобяване“ на отделните атоми в звезди, планети и галактики, както и на нашата собствена галактика, ще може да се прозре бъдещето на тези галактики.

В това ново изследване, екип от учени, водени от Едмънд Ходжис-Клак, младши изследовател в Мичиганския държавен университет с помощта на архивираните данни от наблюденията, събрани от космическия телескоп XMM-Newton на Европейската космическа агенция, са установили, че за кислородните атоми на ореола на Млечния път се наблюдава Доплерово смущение.

Спектралните линии на силно горящия кислород, показват движението на масата на газа, което е в същата посока, в която се върти диска на Млечния път.

Изчисленията на групата, са показали, че скоростта на това движение е сравнима със скоростта на въртящия се диск на Млечния път, равна примерно на 640 хиляди километра в час.

Откриване на въртенето на гореща ореол е ценно наблюдение, което ще помогне за разкриването на механизмите на образуване на Млечния път.

В театралните среди често се случват необичайни и куриозни ситуации. Актьорите са като децата. Често капризничат, взискателни са към другите, имат големи амбиции и самочувствие.

Има сред тях много отговорни хора, които идват 4-5 часа преди изпълнението си. Други се притесняват, когато излизат на сцената, сякаш им е за първи път.

В един провинциален театър за опера и балет работеше актьор с двадесетгодишен стаж. Той се казваше Асен Михайлов.

Беше единственият баритон в групата и много се гордееше с това, считайки така стеклите се обстоятелства за своя заслуга.

Асен Михайлов идваше 25 минути преди да започне спектакъла, без да се стеснява, че с може да причини неприятности на колегите си.

Но един ден той изненада дори ветерана на театъра. Яви се 15 минути преди първият звънец.
Настроението на Асен Михайлов бе приповдигнато, защото вчера заведе повечето от приятелите си на вилата. Конякът и шишчетата му дойдоха много добре.

Асен Михайлов се прибра в къщи сутринта. Полегна да поспи „за пет минути“ и се събуди чак вечерта. Позвъняването на развълнуваните му колеги прекратиха сладкия му сън и го накараха да побърза за театъра.

Бъбривата гримьорка Ваня Стоянова плесна с ръце, като видя лицето на Асен. То бе много уморено, с тъмни торбички под очите.

– Защо закъснявате днес толкова, Михайлов? – попита го тя.

Горката отчаяно се мъчеше да прикрие с грим непоправимото.

– Какво толкова, Ваня, си се запритеснявала? – засмя се Михайлов. – Изобщо не съм закъснял. Напълно съм уверен в силите си. 20 години съм вече на сцената, публиката е готова да ме носи на ръце. Все главни роли съм изпълнявал. Дай ми 100 грама коняк, гласът ми нещо днес не иска да ме слуша.

– Какъв коняк? – Ваня се възмути. – Скоро ще излизате на сцената…

– Налей ми, аз знам какво ми е нужно, – каза Михайлов.

Ваня се подчини и му наля 100 грама коняк.

Михайлов на един дъх го изпи, протегна чашата напред и каза:

– Налей ми още 50 грама, защото краката съвсем не ме държат.

Ваня му наля още. След което Асен заповяда:

– Донеси ми пиесата, която ще играем, защото всичко изчезна от главата ми.

– Ето вземи, – недоволно му тръсна листовете в скута, – днес играем Шекспир.

Асен Михайлов прелисти бързо текста на пиесата, бегло пробягвайки по листовете.

Усмивката и доброто му настроение изчезнаха от лицето му. Прелисти още няколко страници и се намръщи, а след това мрачно каза:

– О, пиесата била в стихове …..

Красимир бе още малък. Той посещаваше групата за предучилищна възраст в детската градина.

Неговият по-голям братовчед го бе запалил по компютрите и въпреки че беше толкова малък, той вече доста добре се ориентираше във виртуалното пространство.

Веднъж Красимир попита майка си:

– Мамо, вярно ли е, че когато деинсталират програмите, те попадат на Небето. Там ги слагат на един много голям компютър, който никога неспира и не закъсва.

Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

В една домашна група изучавали 21-ва глава от книгата „Откровение“.

Едно момиче попитало:

– Защо новият Ерусалим има толкова големи и дебели стени?

За момент настъпила тишина.

Изведнъж със съвсем сериозен глас някой от групата обяснил:

– За да не може от там никой да избяга…..