Сашо се качи в колата и потегли. Бе решил да прекара няколко дни в планината. Искаше да се уедини.

Мислите, които подхранваха тревогите му, се промъкнаха неканени и …

– Край, – въздъхна тежко Сашо. – Толкова очакваното ми време за покой и мир изчезна, а се надявах, че съм оставил проблемите си у дома.

Сашо не се отказваше толкова лесно. Той започна да се моли.

В главата му изплува стихът:

„Не се безпокойте за утре, защото утрешният ден ще се безпокои за себе си. Всеки ден има достатъчно свои грижи“.

– Това е, – каза си той. – Притеснявах се какво може да се случи и това разрушаваше обещания от Бога мир за настоящето. Тревогите не постигат нищо. Те само ме разсейват да следвам Божията воля.

Бог знае за „утрешните“ проблеми, така че можем да Му се доверим, че ще ни помогне да се справим с тях, когато възникнат.

Ако нашите тревоги се материализират, ще можем да се справим с тях с Божията помощ в този момент.

Но засега нека се фокусираме върху Божието присъствие, което ни помага с тревогите „на днешния ден“.

В неделя Кирил се разболя. Имаше чувството, че му е запушена едната ноздра.

– Кате, трябва да полагаш сега много грижи за мен и да ми отделяш повече внимание, – каза той на съпругата си.

А тя в момента бе много зле.

Имаше тридесет и девет градуса температура. Тялото я болеше. Тресеше я. Но тя пренебрегна всичко това само и само, за да се пребори със запушения нос на съпруга си.

– О, милия, – каза Катя като донесе на съпруга си още една кутия с кърпички. – Ето, направих ти чай. Донесох ти и нагревателната подложка. Да изтичам ли до магазина, за та ти купя нещо? Не съм повръщала от двадесет минути, мисля, че ще се справя.

– Не, недей. Имаш висока температура и халюцинираш. Сам ще се справя с тази запушена ноздра.

Двамата замълчаха.

– Все пак имам нужда от домашна пилешка супа с юфка. Ти много хубаво я правиш. Винаги трябва да ям супа, когато съм така потиснат, иначе просто не мога да се възстановя. Благодаря ти, скъпа.

След няколко минути, когато Катя готвеше в кухнята, Кирил се провикна:

– Мисля, че е добре да отидеш до магазина, за да ми вземеш нова кутия с кърпички.

Катя застана на едно място и се зачуди:

– Кое първо да направя, да доваря супата или да отида до магазина?

Емил бе навел глава, той потърка носа си и заяви:

– Чувството за изоставеност е много често срещано в нашето общество днес.

– За това си има причина, – повдигна рамене Здравко.

– И каква е тя? – попита Емил.

– Въпреки всички технологии и научен прогрес, много хора отричат ​​съществуването на Бог, което води до чувство на самота, гняв и изоставяне. Ако не съм създаден от Бог с цел, тогава нашето съществуване е просто случаен резултат от сблъсък на молекули, – обясни Здравко.

– Да, съгласен съм, – потвърди Емил. – Това води до чувство на носене в безцелна вселена, чувство на изоставеност без чувство за принадлежност. С други думи казано, не съм нужен на никого.

– Един от най-големите ни страхове е загубата на дълбоко ценени взаимоотношения, – поклати глава Здравко. – Независимо дали чрез изоставяне, отхвърляне, смърт или развод, ние се страхуваме да загубим тези, за които държим. Дълбоко болезнени преживявания като тези могат сериозно да подкопаят чувството ни за самоуважение.

– Все повече хора виждат как съпругът/съпругата им ги изоставя, как сродната им душа намира друг партньор, как приятелите им „продължават напред“ или как се сблъскват със загубата на родители, – отбеляза Емил.

– Много бащи отказват да поемат отговорност за децата си и става все по-често срещано майките да правят същото, оставяйки децата си в сиропиталища или на грижите на други. Може да преживеем отхвърляне и когато не сме избрани за спортен отбор, пренебрегнати за повишение или отхвърлени за позиция на представител на компания, – допълни Здравко.

– Резултатът често е мъчителна емоционална болка и объркване, чувство на изоставяне, отхвърляне, неадекватност и/или убеждението, че сме направили нещо нередно. Чувстваме се безполезни и започваме да вярваме, че заслужаваме лошо отношение, – с болка сподели Емил.

– Не сме сами, когато изпитвам такива чувства, – каза Здравко. – Това много по-често се случва, отколкото можем да си помислим, но тези чувства не отразяват истината за това какво Бог мисли за нас.

Изоставянето не е края. То няма последната дума.

Има начини да се справим с болката.

Исус е отговорът и Той е вечен.

– Ето това е нашият навик да се тревожим винаги и за всичко, което ни лишава от нормална почивка, сън, апетит, а понякога води до преяждане, – сбърчи нос Николина.

– Освен това вреди на отношенията ни с другите, често с най-близките хора, – допълни Петрана. – Отнема много сили и енергия……

– Допринася за бързото износване на организма, – прекъсна я Николина.

– А също така води до много други последици, – потвърди Петрана.

– Трудно е да спра, да се тревожа, – призна си Николина.

– Библията ни учи на друго, да прехвърлим грижите си на Бога и да не носим тежестта на това бреме върху себе си, – усмихна се Петрана.

– Какво тогава, нищо ли да не правя? – повдигна вежди предизвикателно Николина.

– Не, просто спираш да се тревожиш и отделиш време за други, по-важни неща, – бе отговорът.

Устоявате ли на натиска на обстоятелствата? Отказвате ли да се тревожите?

Ако го направите ще излезете победител.

Методи крачеше забързано и размишляваше на глас:

– Отличната работа на всеки християнин е да разкрива Божия характер на околните. Той не може да бъде посредствен.

Мишо, който вървеше до него се обади:

– Ето една лекарка, която е християнка. Тя може да се моли с пациентите си, да споделя евангелието с колегите си и да дарява пари на църквата си, но нейната най-основна форма на служение е да бъде отличен лекар. Ако тази жена е посредствен специалист, животът на нейните пациенти ще бъде изложен на риск.

– Така е, – съгласи се Методи. – Първата отговорност на лекаря в неговата работа е да обслужва своите пациенти по най-добрия начин, като им предоставя същите грижи, които би искал за себе си и семейството си.

– Много ми харесва това, което казва Пърман по темата.

Методи погледна приятеля си цял наострил слух. Той знаеше, че Мишо събира доста интересни мисли и ги цитираше, както направи и сега:

– „Небрежната работа е като вандализма, защото прави живота по-труден за хората. Християните трябва да бъдат пълна противоположност на вандалите и безделниците в работата си. Ние трябва да вършим работа, която наистина ще е от полза за хората, като влагаме повече усилия, вместо просто да вършим необходимия минимум. Да успяваме в работа си всъщност е форма на щедрост и любов, а лошото ѝ качество е израз на скъперничество и егоизъм. Калпавата работа не е просто калпава, това е провал на любовта“.

– Много мъдри думи, – съгласи се Методи.

Мишо продължи възторжено:

– Не трябва да се стремим да извършваме някаква минимална работа, за да си получим заплата. Ако вярваме, че работата ни е призвание от Бог, ние ще работим от сърце, като за пред Господа. Така ще го прославяме и ще даваме по-пълен израз на любовта си към другите.

Методи допълни:

– Съвършенството в нашата работа не е просто търсене на лична изгода. Тя трябва да бъде основана на служене на другите.

Мишо се усмихна:

– Нека тази истина да ни насърчи още по-добре да овладяваме професиите си. Така Бог ще бъде прославен, а на другите ще се показва доброто.