В един малък град имаше много магазини за дрехи, обувки, мебели, книги, ….., но един от тях бе доста странен.

В него се приемаха счупени и повредени вещи, а срещу тях получаваха нови или каквито им бяха необходими.

Там можеха да се разменят не само вещи, а и лошо отношение с добро, провали с милост, безпокойство с надежда, бреме с радост и мир, ….

Този магазин бе винаги отворен, а продавачът бе винаги на разположение на клиентите. Дори можеха да си поговорят с него.

Лошото бе, че повечето хора не знаеха, че съществува, За това трупаха стари неща, които не им трябваха и не биха използвали.

Ех, да знаеха!

Малкото, които знаеха за този чуден магазин, казваха на други:

– Не трябва да задържате това, което не работи. Идете в този магазин и го разменете. Ще получите нови и по-качествени неща.

Тези, които се съмняваха говореха обезсърчително:

– Може би там трябва нещо да се доплаща или да се прави!

– Не, не е нужно, – казваха тези, които познаваха и самия продавач. – Там всичко е безплатно. Просто трябва да си го вземете.

Повечето смятаха:

– Това е някаква реклама.

– Кой ще е толкова луд да даде вземе нещо негодно и да ти даде ново?

Посетилите този магазин настояваха:

– Отидете и се убедете сами.

Но повечето клатеха глава и не отиваха. За тях това бе невъзможно. За това трупаха счупени и ненужни неща и едва се оправяха из лабиринтите образували се от този боклук.

Живеете в град, не много голям, но …

Познавате хората от квартала си по лице, защото сте ги срещали не веднъж на излизане или когато се прибирате в дома си, но имената им не знаете. Нито някога сте се интересували от живота им.

Заетостта ви блокира всякакви връзки с тях.

Един ден се чу, че старецът, който често се препичаше на пейката в малкия парк близо до центъра, е болен от рак или левкемия, какво точно, не бе много ясно.

Това не активира хората живеещи около него да го посетят. Всеки се бе затворил в собствената си черупка и се бореше със своите проблеми.

Когато малкия Марко, чу за болестта на стареца си каза:

– О, дядо Наско се е разболял! Трябва да отида да го видя.

Не е ли странно, че децата са по-осведомени за хората живеещи в близост до дома им?!

– А какво да му занеса? – питаше се Марко.

Момчето дълго седя на любимата пейка на стареца и размишлявайки, люлееше краката си.

– Ще му дам моето зайче, – каза си Марко. – Той може да го развесели и да му помогне да оздравее.

Това момче бе само на четири години и имаше една любима играчка – малко пухкаво зайче.

Когато вече дядо Наско държеше зайчето в ръцете си, очите му се насълзиха. Той се обърна към момчето и развълнувано каза:

– Благодаря ти, Марко. Ти си единственият, който изрази Божията любов към мен. Бог да те благослови, синко.

Марко премигна изненадано и тихо добави:

– Дядо Наско, зайчето ще ти помогне да оздравееш.

Старецът поклати глава и прегърна малкото момче.

Може би е време да излезем от комфорта си и да изразим загриженост и любов към някого. Огледайте се!

Вече се стъмваше. Хари дори не знаеше вече къде е.

Той се ядоса не на шега:

– Къде се забутах? Сега кой знае, къде мога да обърна?

Взе решение и направи завой на непозволено място, добре че нямаше други коли насреща.

Изведнъж той забеляза къща, която цялата бе обхваната в пламъци.

Бе късно през нощта и Хари уплашен предположи:

– В сградата навярно има хора.

Той изтича до къщата и започна да удря по прозорците, като крещеше силно:

– Пожар! Излизайте навън!

Скоро от къщата излязоха четири деца – две момчета и две момичета.

Уплашени децата споделиха малко по-късно:

– Родителите ни са в друг град.

– Алармата за пожар не се е обадила.

– Шумът от пожара изобщо не ни събуди.

Ако Хари не ги бе събудил, щяха да изгорят.

Само пет от седемте кучета намериха трагичния си край в пожара.

Къщата бе напълно унищожена, но родителите бяха благодарни на Хари за това, което той направи:

– Не знаем с какво можем да ви се отплатим. Вие спасихте децата ни.

Доктор Петров бе известен специалист в областта на онкологията. Един ден той трябваше да отиде на конференция в друг град, където щеше да получи награда за медицински си изследвания.

Два часа след излитането на самолета имаше аварийно кацане на най-близкото летище заради технически проблем. Докторът се страхуваше, че не ще успее да стигне навреме, за това нае кола.

Скоро след като потегли към града, където трябваше да бъде конференцията, времето се развали и се развилня силна буря. Поради проливния дъжд той зави в грешната посока и се изгуби.

След два часа неуспешно шофиране Петров разбра, че няма да стигне така доникъде.

Бе гладен и ужасно уморен, затова реши да потърси някъде да отседне.

След известно време се натъкна на малка схлупена къща. Отчаян, той излезе от колата и почука на вратата.

Отвори му красива жена.

– Извинете мога ли да използвам телефона ви? – попита я той.

– Нямам телефон, но заповядайте в дома ми, докато времето се оправи.

Докторът прие любезното ѝ предложение. Жената му предложи чай и нещо за ядене.

– Бихте ли се помолили заедно с мен? – покани го тя.

Петров се усмихна:

– Аз вярвам само в упоритата работа, а не в Бога.

На слабата светлина жената застана над едно детско креватче и започна да се моли.

Докторът разбра, че тя се нуждаеше от помощ, за това след като свърши молитвата си, той я попита:

– Какво искате Бог да направи за вас? Мислите ли, че Бог ще чуе молитвите ви?

Жената тъжно се усмихна и каза:

– Детето в креватчето е моя син. Той страда от рядък вид рак. Има само един лекар, който може да му помогне, но аз няма пари, за да си го позволя. Освен това той живее в друг град. Казва се Петров, голям специалист в онкологията. Бог все още не е отговорил на молитвата ми, но знам, че той ще помогне … и нищо няма да наруши вярата ми.

Доктора бе зашеметен. Той остана безмълвен, само се разплака, а след това тихо едва чуто прошепна:

– Господ е велик…

Петров си спомни всичко, което му се беше случило през този ден. Първо повреда в самолета, след това силен дъжд, поради който се изгуби.

И всичко това стана, защото Бог отговори на молитва на една бедна и безпомощна майка.

Това бе един шанс и за Петров да напусне материалния си облагодетелстван свят и да помогне на една бедна жена, която разчиташе единствено на Бог.

Петър мечтаеше да стане лекар. За това учеше упорито в училище, но когато дойде време да постъпи в университета, баща му каза:

– Не мога да те издържам. Парите не стигат. Не мога да ти помогна.

Младият мъж трябваше да остане и да помага на баща си във работата му на полето.

Времената бяха трудни, парите бяха оскъдни и Петър почувства, че трябва да се подчини на желанието на баща си.

Мина време и той се насити на селския живот. Опакова нещата си и потегли към големия град. Със себе си отнесе сърце пълно с горчивина и негодувание към баща си.

До края на живота си, Петър сдържаше гнева си, но обвиняваше баща си:

– Той потъпка мечтата ми.

Младият мъж почти не допускаше хора до себе си.

Горчивината, която таеше в себе си, постоянно се отразяваше на всяка връзка, която успяваше да развие, но не можеше дълго да я задържи.

Чувстваше се отхвърлен, за това често се изолираше от околните.

Местеше се от работа на работа. Не можеше да се установи на едно място, а и работата му не спореше.

Един ден срещна Елена. Тя пожела да се грижи за него. След бърз годеж, те се ожениха.

Три седмици по-късно, неочаквана експлозия от гняв почти сложи край на всяка привързаност, която младата булка изпитваше към него.

Елена не го остави, но се сви пред буйният му нрав.

Повечето от нейните приятели отказаха да ходят в дома им. Те не можеха да понасят Петър, защото той бе изпълнен с много гняв и огорчение.

Дори когато Петър не можеше да се грижи за себе си, отровата на негодуванието и горчивината продължаваше да го разяжда. Колкото по-дълго сдържаше гнева си, толкова по-жестоко жлъчта го изгаряше.

Хубаво би било душата на този човек да бъде изцерена и той да се изпълни с радост и мир, но за съжаление това не се случи.

Петър умря огорчен и ядосан на всички.

Каквато и причина да е имал бащата да задържи сина си, тя не оправдава огорчението на Петър.

Запитайте се:

– Кой е страдал най-много през тези години?

Със сигурност това не е бил бащата, а синът.

Запомнете, че когато сдържаме гнева и огорчението си, целият ни живот ще бъде потопен в тяхната отрова.