Емил Захариев пастор в малко градче помоли членовете на църквата си:

– Спрете да давате десятък от своята мента, копър и кимион.

И Захариев измърмори под носа си:

– Откъде изобщо ги вземаш тези неща?

Членовете на църквата се объркаха от думите на пастира си.

– Защо Исус конкретно споменава мента, копър и кимион в книгата на Матей? – попита един от тях.

Пастирът седна сред хората от църквата и обясни:

– Пасажът само случайно повдига мента, копър и кимион.

Той въздъхна и продължи:

– Тук става дума за това, че фарисеите пренебрегват части от закона в полза на привидността. Този пасаж всъщност не е за десятъка.

Имаше възражение:

– Но Исус казва, че това са нещата, които трябваше да направим, без да пренебрегваме другите.

– Значи той очаква от нас да даваме десятък от мента, копър и кимион. Следователно ние трябва да го правим, – подкрепи го друг от членовете.

Това обсъждане се превърна в проблем.

За целта Захариев организира библейско изучаване по застъпения въпрос.

– Според Левит 27:30 Бог призовава евреите да дават десятък от продукцията си, „било то зърно от земята или плодове от дърветата“. Всъщност не трябваше да е мента, копър и кимион. Никой не се очакваше да излезе и да намери кимион, – обясни Емил на членовете при разглеждане по-подробно на възникналия проблем. – Освен това ние всъщност не сме под този закон. Това е нещо, което евреите са направили и Бог не иска от нас.

Възникнаха спорове.

Чуваха се гневни гласове:

– Исус каза, че нито една буква от закона няма да изчезне.

– А сега трябва ли да даваме десятък от всички плодове, паднали под дървото?

Е, това се видя в повече на Захариев.

Той цитираше нови аргументи, но никой вече не го слушаше.

Това бе малко градче в планината. Тук хората се забавляваха по различни начини.

Едни караха ски през зимния сезон. Други правеха туристически походи до известни местности, скали или пещери.

Колоезденето бе на почит, нямаше човек, който да не кара колело, дори нагоре по баира.

Имаше и такива, които ходеха до планинското езерце, само за да хвърлят камък и да гледат образувалите се вълни.

Навсякъде, където се забавляваха имаше смях и усмивки.

Веднъж малката Юлия изненада родителите си със следното изказване:

– Мисля, че Исус обича смеха, защото ние обичаме да се веселим и усмихваме.

Атанас и Даниела се спогледаха. До сега не си бяха задавали подобни въпроси, но това което дъщеричката им каза, ги накара да се замислят.

След дълго мълчание Атанас обяви:

– Навярно Исус обича забавленията, защото ние обичаме да правим това, а нали сме създадени по Негов образ и подобие.

– Някои хора се чувстват виновни, че се забавляват, че се шегуват или се наслаждават на живота, – отбеляза Даниела.

– Нима Бог е безчувствен и чака само да направим нещо лошо и да ни се нахвърли? – ококори очи Юлия, като се задъхваше. – Трябва ли да бъдем сериозни през цялото време?

– Това противоречи на истината, че Той е любящ и пълен със състрадание, – плесни с ръце Даниела. – Вижте радостта, която блика от бебета и децата. Те са вложени от Бог.

– Когато имаме свободно време и пълним с радост резервоарите си, трябва ли да се смятаме за виновни? – повдигна вежди Атанас. – Нима смятате, че Той не иска да сме щастливи?

– Когато погъделичкам някое розово бебе и то се усмихне, толкова много му се радвам, – отбеляза Даниела.

– А как си реагирала, когато си видяла как малко дете храни малко животинче? – попита Атанас.

– С умиление. Понякога дори очите ми се пълнят със сълзи от радост, – усмихна се Даниела.

– Бог изпитва същото към нас, – заяви Атанас. – Исус се радва, когато отделяме време за почивка, релаксираме, ….., но не злоупотребяваме със свободата, която ни е дал.

Юлия и Даниела бяха напълно съгласни с това.

„Все пак ще напълни устата ти със смях и устните ти с възклицание“.

Дългоочакваното слънчево време най-после дойде.

Едни се радваха,а други гледаха небето и си казваха:

– Времето е променливо. Може пак да завали.

Росица и Мариана бяха от първите. Те искаха напълно да се насладят на слънчевите лъчи, за това излязоха в близката гора.

Гледайки отгоре малкото си градче потънало в зеленина двете момичета се усмихваха и възторжено сочеха къщата на бай Михо, болницата, новооткрития цех за консерви, …

Росица внезапно спря огледа и попита приятелката си:

– Как мислиш, кога другите виждат в нас Исус?

– Може би, когато в къщи всичко е наред, учителката е доволна от нас, – започна да изброява Мариана, – чувстваме се добре, търпеливи сме, внимателни, любвеобилни, …

Росица вдигна нетърпеливо рамене и зададе следващи си въпрос:

– Нима другите не са способни да бъдат такива?

– Да де, те също могат, – съгласи се Мариана.

– Тогава? – завъртя глава Росица.

Мариана въздъхна дълбоко и отговори кратко:

– Не знам.

– Представи си, – започна предизвикателно Росица, – боли те глава, крещят ти, телефонът постоянно звъни и като вдигнеш спира, а от кухнята мирише на изгоряло и въпреки всичко това ти си търпелива, мила, внимателна и любяща. Какво ще си кажат хората около нас?телефон

– Това поведение е неестествено.

– И?

– Другите ще виждат Исус разкрит в нас.

Наближаваха празници, а Слави негодуваше:

– Фалшивите елхи са зло.

Но никой не го слушаше. Други само се подсмихваха и се чудеха на акъла му.

Слави застана на площада в малкото градче и започна да прокламира:

– Спрете да наричате пластмасовите чудовища от поливинилхлорид, които сте издигнали в хола си, „дървета“! Те са жалка имитация на истинските. Лишени от аромат мерзости. Безсмъртни химически смеси, които сериозно застрашават празника и самите вас.

Някои от минувачите му се подиграваха, но други опитваха да му обяснят:

– Фалшивите елхи са необходими за някои, които са алергични към естествените.

– Вие застрашавате околната среда, – осъждаше го едър мъж. – Нима искате да се изсече ценен природен ресурс?

– Истинските дървета са опасни, те могат да предизвикат пожар, – напомняше му възрастна жена, която бе загубила дома си, когато пламна елхата.

– Това са пълни глупости, – възразяваше яростно Слави. – Фалшивите дървета носят заблуда.

Неговото желание да защитава идеята за естествените елхи идваше от едно болезнено преживяване в детството му.

Когато бе на седем години, майка му реши да замени истинската елха с фалшиво дърво.

Той бе ужасен. Липсваше му миризмата на естественото дърво и самоделно направените играчки и свещи, с които го отрупваха.

Всичко, което му харесваше бе заменено с пластмасово дърво, идеално симетрично, с монохромни светлини.

Слави си обеща:

– Когато порасна ще празнувам празника, както трябва.

За това той отиде в гората. Уби едно дърво със брадва в ръката си, след което завлече трупа му в дома си.

Слави бе удовлетворен, но дървото сълзеше. От него капеше сок.

Цоко е специалист по водните ресурси. Често му се налагаше да пътува до места, където няма много вода или такава липсва изобщо. Той добре познаваше сушата и нейните последствия.

Веднъж в разговор с Данчо сподели:

– За мен сушата е едно от най-големите природни бедствия.

– А нима земетресенията и наводненията са по-малко зло на земята? – попита Данчо.

– Когато възникне пожар или наводнение, – поясни Цоко, – разполагаме с достатъчни средства, за да се справим със ситуацията. Но сушата е като рака. Тя бавно и постепенно обхваща земята. Ден след ден слънцето я изгаря, а посевите умират.

– Липсата на вода особено в пустините, може да коства нечий живот, – допълни Данчо.

Цоко се върна назад в спомените си:

– Помня едно градче, за което единствения източник на вода бе едно малко езеро. Веднъж нивото на водата беше паднало под критичната точка. Тогава Стефан, едно младо момче, което бе дошло наскоро да работи при нас,  бе открил една табела в езерото.

– Табела? – изненада се Данчо. – Навярно някоя, която е стояла край езерото преди?!

– Не тя беше ръчно изработена и на нея пишеше: „Господи, моля те, напълни ме“.

– Изисква се силна вяра, за да не загубиш надежда в такъв момент, – въздъхна Данчо.

– И тя дойде с първия дъжд, – засмя се Цоко. – Сякаш небето се разтвори и обилни струи започнаха да поят жадната земя. И пустинята разцъфтя.

– Ние можем да копаем кладенци на вярата, – авторитетно подчерта Данчо, – но само Бог може да ги изпълни с водата на живота.

– Не бива да забравяме, каза Цоко, – че колкото и безплоден да изглежда животът ни, само Бог може да го възроди.

– Във време на духовна суша, Бог може да ни изпълни с надежда, – заключи Данчо.