Един цар мъдро и справедливо управлявал страната си. Веднъж царицата му казала:

– Искам поданиците ми да бъдат от една народност. Нека всеки народ си има своя държава и там всеки от съответния език да отиде и да си живее. Не съм съгласна в страната ни да има разнородни националности и етноси.

Царят нищо не ѝ отговорил, но отишъл в градината на съпругата си и оскубал всички цветя с изключение на червените лалета.

Когато на сутринта царицата излязла в градината си, тя се стреснала и започнала да се вайка:

– Кой е оскубал градинката ми? Как е посмял? От къде е успял да влезе?

– Аз изскубах цветята, – казал царят.

– Но, защо? – гледала го с укор царицата. – Какво са ти направили?

– Нали искаше държава  с поданици само от една националност и един и същи етнос? Всички цветя са различни, но това прави градината красива. Защо искаш да се отърва от поданиците си, които не са като местните жители на страната ни?

Глаголът עדן (Eden) се появява само един път в еврейската Библия  (Неем. 09:25) и означава „да се насладиш“ или „да се насладите на добър живот“.

Неемия напомня на израилтяните да се възхищават на изобилието на лозя, маслинови горички, овощни дървета в обетованата земя.

Като общо съществително עדן (Eden) носи нюансите, удоволствие, разкош и възторг, както в 2 Царе 01:24, се изобразяват дъщерите на Израел, облечени в дрехи с прекрасен червен цвят.

Защо Божията градина се нарича Еден?

Едемската градина беше много добро име, защото отразява смисъла на съществителното עדן (Eden).

Градината в Битие бе разкошна, добре напоявана и много плодородна. В Битие 2: 9 се казва, че всяко дърво в градината бе приятно на глед и бе добро за ядене.

Тази градина в Битие била известна със своето плодородие, тя е станала олицетворение на сочно и богато местообитание.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.

Известно е, че това цвете е растяло на Японския архипелаг през периода Нара(710 – 793).

Членовете на императорското семейство били очаровани от неговата красота.

Хризантемата или Кику започнала да расте в градините на императорът на Китай.

Според легендата, той решил да вземе всички цветя при себе си. За тази цел изпратил 300 момичета и момчета до островите. Въпреки това, тяхната мисия се провалила.

Японците свързват кику с младостта и дълголетието. Тези цветя може да ги къса само човек с добро сърце.

Изпратените да унищожат всички кику в Япония видели с колко любов местните жители се грижели за растенията и всички се отказали от мисията си.

Юношите и девойките завинаги останали в Япония, отказвайки се от гражданството при злия китайски управник.

Тази красива легенда отразява почитащото поведение на японците към този красив символ на страната.

Дичо много обичаше корабите. когато идваше на гости на дядо си си представяше, че голямата входна врата и антрето са кораб. И играта започваше.

Вдигаше щорите, за него това бяха платната на кораба.. След това се заемаше с парцала, за да почисти „палубата“. После с маркуча в градината „хвърляше котва“.

Една сутрин дядо му предложи:

– Дичо, хайде да се разходим из квартала.

Внукът подскочи радостно и хвана дядо си за ръка:

– Да вървим тогава, дядо!

По време на разходката Дичо забеляза нещо да блести на земята и извика:

– Котва, котва!

Дядо му се вгледа в предмета, който държеше внука му.

– Това е кръст, а не котва, – поправи го възрастния човек.

Но Дичо продължи настоятелно да вика:

– Котва е! Виж, котва е ….

По-късно през деня дядото се замисли над настояването на внука си, че кръстът е котва.

Тогава си спомни за една песен, в която се пееше: „Имаме котва, която пази душите ни, здрава котва в бурно море, привързана към Скалата, която не помръдва, закотвена дълбоко в Христовата любов“.

– Явно и двамата с Дичо сме прави, – каза си старецът. – Сигурността на спасението, чийто знак е кръста, е закотвена в Христовата любов и благодат.

Той издигна ръце и се помоли:

– Небесни Отче, в живота много неща ни откриват твоето присъствие. Помагай ни да използваме всеки знак, който ни насочва към теб. Амин.

Кръстът е котва за всеки, който вярва в Христос.