Провеждаше се поредния търг. На това място човек можеше да открие прекрасни картини, антични съдове, майсторски изработени вещи и какво ли още не.

Човекът, който водеше търга вдигна една цигулка. Тя беше надраскана. Струните ѝ бяха разтегнати и провесени.

Търговецът не вярваше, че ще вземе много за нея, но се усмихна и каза:

– Колко ще дадете за нея? Да започнем от четиридесет лева.

– Четиридесет и пет.

– Петдесет.

– Петдесет и пет.

– Шестдесет.

– Шестдесет лева веднъж, шестдесет лева втори път, шест ….

От края на залата се изправи мъж с посребрена коса и се приближи до водещия търга.

Взе цигулката от ръцете му. Избърса корпуса ѝ с кърпичка. Опъна струните и енергично ги докосна с лъка.

Прозвуча прекрасна музика, сякаш ангели пееха.

Когато спря, търговецът попита:

– Сега колко предлагате за тази цигулка?

– Десет хиляди.

– Двадесет хиляди.

– Петдесет хиляди.

– Сто хиляди.

– Сто хиляди веднъж, сто хиляди втори път, сто хиляди трети път. Продадена.

Хората започнаха да ръкопляскат.

Някой попита:

– Какво измени стойността на цигулката?

Чу се отговор:

– Докосването на маестрото.

Всички ние сме като стари, прашни и износени инструменти. Но можем да свирим прекрасни мелодии само с едно докосване от Господа.

Това бе пълен крах за Кирил. Жена му го напусна. Уволниха го, а трябваше да изплаща заеми. Приятелите му го изоставиха …..

Една вечер Марин комшията му потропа на вратата му.

– Добър вечер, Киро, – поздрави Марин. – Дойдох да те видя и ако мога с нещо да ти помогна.

– Никой не може да ми помогне вече, – безпомощно повдигна рамене Кирил.

– Киро, недей така, – тъжно го изгледа Марин. – Знаеш ли къде е голямата ти сила?

– Сила? – повтори Кирил като ехо и скептично се засмя.

– Осъзнаването ти, че имаш нужда от Бог, – каза спокойно Марин.

– Бог? – Кирил зарови ръцете в буйните си коси.

– Правилното ти отношение към слабостите ти, те води в Неговото присъствие, – подчерта дебело Марин.

– Говориш глупости, – махна с ръка Кирил.

– Сега се самосъжаляваш и се чудиш какво още страшно следва в живота ти, – спокойно добави Марин. – Твоето изпадане те поставя пред избор, да приемеш помощта на Бога или да се задълбочиш в отчаянието си.

Кирил мълчеше. Погледът му бе безизразен, блуждаещ навън през прозореца.

– Празнотата, която чувстваш в себе си ще се изпълни и проблемите ти ще бъдат разрешени, – прибави Марин, – ако се оставиш в ръцете на Господа.

– Какво трябва да направя? – попита Кирил.

Той бе стигнал до дъното и не виждаше изход от положението си.

– Помоли се на Бога и разкрий сърцето си пред Него, – посъветва го Марин. – Само Той може да изцерява наранените души и да възстановява разбитите семейства.

– Възможно ли е това? – попита Кирил.

– Искай и ще получиш, за да бъде радостта ти пълна, – широко му се усмихна Марин.

Двамата наведоха глави и отправиха молитва към Този, Който може да снабди нуждите на всеки и да изправи пътеките му.

Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

Времето се стопли, но това не помогна на Мони. Той отново мрънкаше нещо под носа си. Пак не бяха му угодили нещо.

– Мони, докога ще недоволстваш?

– Какво им пречеше …..

Мони не довърши, когато баща му го изгледа строго.

– Да се чувстваш задоволен, това е дар от Бога, – каза той. – Господ дава удовлетворение на този, който Му е угоден.

– Да, да, – недоволно повиши глас Мони, – за теб има само верни на Бога и такива, който не искат да чуят за Него.

– Бог дарява мъдрост и разбиране на нещата. Към това добавя и радост, – усмихна се бащата.

– И каква е връзката с това, което искам и не ми се дава? – попита Мони.

– Верните на Бога са доволни от това, което имат, – дебело подчерта бащата. – Те не се измъчват от желанията, които ги разяждат.

– И какво? Грешните се тормозят вечно, – иронично наблегна Мони.

– Така е, – съгласи се баща му, без да дава вид, че е усетил сарказма. – Те са погълнати от това да събират и трупат, но никога не се задоволяват от спечеленото.

– Защо Бог не им дава и на тях мъдрост и умения? – предизвикателно попита Мони.

– Дава им, – каза бащата му, – но те повече го усещат като наказание, защото не се наслаждават на работата си и не намират радост в нея.

– Хмм …

– Това, което печелят отхвърлящите Бога, принадлежи на тези, които Го следват, защото те знаят как да използват Божите дарове. Радват им се и благодарят за тях дори, когато са съвсем малко.

– Татко, ако човек е задоволен, мислиш ли, че ще роптае и мърмори? – сбърчи нос Мони.

– Такъв индивид не използва и това, което има. Дори и да притежават много, то му изглежда като нищо. За това и животът му е безсмислен.

Мони загуби доскорошната си самоувереност. Той усети, че с мрънкането си бе загубил нещо ценно – радостта и мира в себе си.

Времето се пооправи и хората излязоха навън. Старият Велизар седеше на пейката, когато от незнайно къде долетяха група тинейджъри.

Старият човек дълго време ги слушаше, а после попита:

– Какви искате да станете, когато станете по-големи?

Какви ли не отговори получи.

– Учител.

– Лекар.

– Шофьор….

Но един от отговорите много го озадачи. Слаб младеж искрено добави:

– Искам да стана автомеханик или събирач на боклук.

Велизар ококори очи:

– …. на боклук? И защо? – попита го старецът.

– Защото мога да се изпоцапам, колкото си искам.

Велизар се засмя и разбра. Той също искаше никой да не му се кара, че се е нацапал или е скъсал дрехите си, когато бе малко момче.

Ако днес Бог ви попита:

– Какъв искаш да бъдеш?

Внимавайте какво ще отговорите.

Всеки от нас би споделил мечтата си за онова, което му е направило най-силно впечатление в живота му досега.

Отговорът на Господ е недвусмислен:

– Искам да бъдеш различен от другите. Стани слуга.

Да, Той иска да се изцапаме за Него.

Звучи скромно, …унизително, …недостойно, но това е истината.

Кой от нас не иска да служи на Бога?

Но когато става въпрос да служим на другите, да потънем в калта на техните преживявания и да им предложим надежда в Христос, това е друга история!

Исус ни даде най- добрият пример.

Той не дойде, за да му служат, а за да служи на другите и да даде живота си като откуп за мнозина.

Когато слугуваме, ние мислим преди всичко за Този, на когото служим с цялото си сърце – Исус Христос. Той напусна небесата и дойде при нас на мръсна, груба, напоена с грях планета, за да ни върне при Бог.

Какъв искаш да станеш?

Готови ли сте бъдеш слуга?

Тогава изучи примера на Христос. Той ще ти помогне как най-добре да го направиш.