Тези две неща са неразривно свързани помежду си. Не можем да говорим за едното, без да споменем и другото.
Ентусиазмът на днешното поколение с относително новите си форми на духовен опит не бива да ни подвеждат.
Бог ни изпрати Святия Си Дух не за да преживеем едно духовно пътуване като забавление.
Разбира се, когато сме притиснати, свежият вятър на Божия Дух ни дава нов поглед за важните неща, усещане за Божието присъствие, любов, утешение и радост.
Духът се даде на учениците на Исус, за да занесат по света новата вест за това, че има Господ, че той е победил злите сили и сега за нас се ражда нов свят, и ние сме длъжни да допринясяме за появата му.
Невъзможно е да се мисли за задачата на Църквата и да се забрави за Духа.
Изглежда някои християни си мислят, че Бог е извършил своите дела чрез Исус и сега иска ние да продължим това със собствени сили. Но това е трагична грешка. Тя се поражда от гордост или чувство на безсилие, а понякога и двете едновременно.
Без Божият Дух ние не можем да направим нищо такова, което да има тежест в Божието Царство.
Без Святия Дух Църквата просто не може да бъде Църква.

В миналото тези, които са претопявали благородни метали, са работели седнали. Тази работа била много деликатна и изисквала много повече умел подход и необходимост от внимателно проследяване на всички работни процеси. Освен това, не трябвало да се използва много силен или слаб огън.
Отделянето на метала от шлаката се правело в точно определен момент, така че почистеният метал да не се повреди.
По същия начин, трудностите и страданията в живота на всеки християнин Бог използвани, за да се отделят всички нежелани примеси на греха и самолюбивото ни „аз“. Тези преживявания са неприятни. Те могат да бъдат много болезнени, но Господ е много опитен шлифовчик и той не ще позволи повече от необходимите изпитания.
Когато Бог ни пречиства, той зорко бди над духовните процеси в нашия живот. Само на дело, преминавайки през различни изпитания, започваме истински да познаваме Бога.
Средновековните алхимици са знаели, че златото е напълно пречистено, ако лицата им ясно са се отразявали в него.
По същия начин, само когато Христос, чрез Неговата благодат, напълно се отрази в нас и когато славният лик с нищо не е затъмнен, изпитанието е достигнало своята цел и може да бъде прекратено.
О, дано ни даде Господ, а и сама бих се молила за огън, който да очисти живота ни, от всичко онова, което пречи напълно и ясно да се отрази Христос в нас.
Християнинът не трябва да счита различните изпитания и трудности в живота си за необичайно явление. Огън за претопяване ни изпраща Бог, за да може вярата на Божиите чада да бъде очистена и укрепена чрез огнени изпитни.
За всяка пролята сълза по пътя на освещението днес на земята, минавайки през огнената пещ на изпитанията, ще имаме за награда не един скъпоценен бисер в небето.

Константин Философ не издържа голямото напрежение и падна на легло в Рим. Боледува много дни. В тези негови страдания, далече от родината и от мястото на своята мисионерска дейност, Бог му изпрати небесна утеха.
Получи дивно видение, след което сърцето му се изпълни с необикновена радост. И сред болките си той започна да пее псаломския стих:
„Зарадвах се, когато ми казаха: да идем в дома Господен“.
Предупреден чрез небесното посещение за близкия си край, който ще го въведе във
вечния дом Господен, той се облече в хубави дрехи и целия ден прекара в духовно веселие, като каза:
– От сега вече не съм служител ни на царя, ни на другиго някого на земята, но само на Бога Вседържителя.
С тези думи той подчерта, че до сега се  бе чувствувал като пратеник на византийския император и  бе свързан с неговата църковно-държавна политика, но сега вече не е. След като заяви, че отсега нататък ще бъде служител само на Бога, той изрече следния бележит афоризъм, достоен за философския му ум:
– Не бях, бидох и съм во веки. Амин.
С това изповяда, че след като бе приведен от небитие в битие – не бях и след като живя известно време на земята – бидох, оттук нататък ще бъде безсмъртен во веки.
Не познаваме по-сбито изповядване на истината за човешкото временно битие и вечно безсмъртие от това на Св. Константин.
На другия ден философът прие пълно монашеско пострижение – велика схима, при което му бе даден името Кирил.
Безмълвен и молитвено вглъбен, той бе пропътувал много земи като мисионер, а сега се готвеше в продължение на 50 дена за последното си пътешествие, този път
не мисионерско, а небесно.
Предсмъртната му молитва бе произнесена със сълзи на очи и с издигнати към Бога ръце:
– Боже, моля те да бъде опазено повереното ми стадо от безбожната злоба на езичниците, хулещи Господа, да се затрие триезичната ерес, да се разрасне Христовата църква и да се дойде до единомислие на вярващите в истинската вяра на православното изповедание. Благодаря ти Боже, задето ме удостои, колкото и недостоен да съм, да проповядвам Евангелието. Предавам цялото си дело в Твоите ръце.
После се обърна към брат си Методий със следните трогателни думи:
– Ние с тебе бяхме като два вола, които теглят една бразда. Аз падам на
браздата и свършвам своя ден. Знам, ти обичаш много своята планина Олимп. Но заради планината недей оставя своето учителствуване! Чрез него повече можеш да се спасиш!
Тъй и на смъртния си одър св. Кирил продължи да мисли за духовното просвещение на еднокръвните славяни.
След като целуна всички, умиращият каза:
– Благословен да бъде Бог, Който не ни остави да станем плячка на невидимите наши врагове, но строши тяхната клопка и ни избави от тлението.
С тези думи издъхна на 14 февруари 869 г., а беше само на 42 години.

Исус е седял на масата с бирниците и грешниците. Почти всички хора, с които се е обграждал са били аутсайдери на обществото. Но отношението Му към тях не се е свеждало до преодоляване на социалните бариери.
Бог иска ние да се движим сред хората и да свидетелстваме за Христос. Ние трябва да „се радвам с тези, които се радват и плачем с онези, които плачат“, да състрадаваме, да помагаме на болните, бедните и нуждаещите се. Как иначе бихме ги спечелили за Христос?
Трябва да обичаме тези, които са обсебени от този свят, но не бива да допускаме съблазън и пагубно да ни влияят. На тази граница можем да се задържим единствено, ако постоянно живеем в присъствието на Господа.
Както Христос, ние трябва да бъдем в света, но не от него.
Корабът плава по морето, но водата не трябва да прониква в него.

Мария слагаше масата за вечеря и телефона извъня. Тя вдигна слушалката и чу разплакания глас на Магда:

– Извинявай, че те безпокоя, Мария, но бих искала да поговоря с теб.

Магда смутено прекъсна и добави малко по-спокойно:

– Да не ти преча нещо? В неподходящ момент ли се обаждам?

– Не, какво се е случило? – попита притеснено Мария. – Нещо с Павел ли?

– Да за него, – каза Магда, – въпреки че докторът, Господ да го благослови, каза, че имало надежда. Добре, че той му каза, аз нямаше да мога и дума да обеля, за да му обясня, какво го очаква.

– Лекарите разбират  пациентите си, – добави разбиращо Мария.

– Знаеш ли, – проплака Магда, – Павел има травма на гръбначния стълб. Неврохирургът мисли, че има шанс за него. Травмата прилича на натъртване, но той каза, че частица от кост е предизвикала пукване на прешлен, който притиска гръбнака. Получило се е мозъчно сътресение. След това лекарят обясни, че нямало гаранция, ….. но за сега Павел трябва да остане под лекарско наблюдение. А аз няма да мога да го гледам и … .и

Магда се разплака отново. Мария се чувстваше напълно безпомощна, искаше ѝ се да бъде близо до Магда, да я прегърне и успокои.

– Павел как го прие? – попита Мария.

– Много зле, – тъжно каза Магда. – Най-напред мълчеше, но след това се разкрещя на доктора. Посочи на всички вратата, включително и на мен и каза, да се махаме, защото искал да остане сам. След това се разплака, като дете. Опитах се да го успокоя, исках да му помогна, но самата аз съм отчаяна.

Мария напълно разбираше приятелката си. Мъжът ѝ скоро катастрофира, щастливото и задружно семейство на Павел и Магда бе се сблъскало с болка, мъка, отчаяние и несигурност в бъдещето.