Това е станало през 1938 г., когато над Австрия надвиснала опасност да бъде присъединена към нацистка Германия. Тогава Калман решил да емигрира в Америка.

На прозорчето пред чиновника, оформящ емиграционните документи, се тълпели много хора.

При огромното количество работа, която трябвало да извърши измореният чиновник, се случвали порой от неприятности. Обърквали се имена, не се посочвала година на раждане, ….

На най-важните емиграционни документи на Калман на мексиканската граница  била открита ужасна грешка. Вместо „Имре Калман“ било написано Ирма Калман“.

Естествено човекът от граничната охрана бил много изненадан, когато пред себе си видял не Ирма, а набит и солиден господин Имре.

Калман, който знаел само унгарски и немски, изпаднал в ужас, не знаейки как да обясни ситуацията.

Изведнъж му дошла идея как да се справи с проблема. Извадил един пожълтял театрален афиш и посочил името на постановката „Царицата на чардаш“, след това с пръст посочил себе си, опитвайки се да обясни връзката между афиша и себе си.

– Имре Калман и Ирма Калман са едно и също лице.

Последната фраза, той казал на английски, това било единственото нещо, което можел да направи.

Служителят на границата удивен с възторг отворил уста.

– О, Имре Калман! – извикал той. – Знаменитият Имре Калман, който е написал толкова много прекрасни мелодии.

И той доволен запял фалшиво  популярна унгарска мелодия.

– Извинете, господине, – прекъснал го Калман, – бих искал да обърнете внимание на ….

– Разбирам, заявил чиновникът, поразен от запознанството си с краля на оперетата. – Вместо „Ирма Калман“ в документите трябва да пише „Имре Калман“. Аз няма да ви създавам пречки, заради тази грешка.. Такъв човек, който е написал такава прекрасна мелодия …

– Благодаря ви, – отговорил композиторът, усмихвайки се. – Но трябва да уточня, че всичките мелодии, които току що изпяхте са от …. Лехар!

Глук мечтал да дебютира със своя опера в английската Кралска музикална академия, която по-рано се наричала Голям оперен театър.

Композиторът изпратил в дирекцията на театъра партитура на операта „Ифигения в Авлида“.

Директорът, честно казано, се изплашил от това необичайно, на нищо не приличащо произведение и решил да се презастрахова, като написал на Глук следния отговор:

„Ако господин Глук представи най-малко шест толкова великолепни опери, аз първи ще съдействам за представянето на „Ифигения“. Без това не може, тази опера превъзхожда и унищожава всичко, което е съществувало по-рано“.

Борис беше само на 11 години. Той беше аутист.

Скоро му се наложи да положи изпит. Въпреки, че се стараеше, резултатът не бе такъв, какъвто той искаше.

Борис се прибра в къщи и отчаяно започна да удря по масата с двете си ръце:

– Провалих се, а беше толкова лесно, – негодуваше той. – Прочетох всичко, научих го, а се подадох на страха си, който изтри всичко от главата ми. Как ще се покажа пред мама и татко, съучениците и господин Петров, които ме подкрепяха през цялото време?

Борис плачеше и удряше безмилостно „тъпата“ си глава.

Родителите не знаеха как да успокоят сина си, за това се обадиха на любимият му учител Петров:

– Боби е отчаян, резултатът от изпита му не е толкова лош, но той смята, че се е провалил. Моля ви помогнете му, той ви уважава и слуша.

Петров много скоро посети дома на Борис. Учителят видя отчаяната физиономия на момчето. Погледна го спокойно и му каза:

– Тези тестове от изпитите не могат напълно да оценят твоите способности.

– Но нали тези резултати са важни? – каза объркано Борис.

– Боби, но ти имаш толкова много таланти, – каза Петров, – които един тест не може да оцени.

Борис недоверчиво погледна учителя си:

– Какви таланти? – смънка неразбиращо той.

– Ти притежаваш безценен художествен талант. Умееш да работиш в група, – започна да присвива пръстите на едната си ръка учителят при изброяването.

Борис като чели се събуди от болката и недооценяването си и внимателно се заслуша в думите на Петров.

– Твоята независимост също расте, – продължи учителят, – имаш неподправена доброта, изказваш собственото си мнение за нещата, умееш да се сприятеляваш с връстниците си, обсъждаш и оценяваш собствения си напредък.

– Той има доста спортни и музикални успехи, – допълни майка му.

– Ние се радваме, че имаш толкова различни таланти, – усмихна се добродушно Петров. – Всички те те правят особен и ценен. Ти се развиваш и си прекрасен млад човек. Много се гордеем с теб.

Борис бе застанал с отворена уста и поглъщаше изненадано всяко умение от своите „дарби и таланти“. За него това беше нещо изумително.

„Нима аз притежавам всичко това?“ – помисли си момчето.

– Благодаря ви, господин Петров, за всички мили думи, които казахте за мен, –  Борис вдигна палец нагоре и се опита да се усмихне.

Всеки от нас знае какво представлява един бездомен човек. В повечето случаи, това не са приятни на вид хора, стигнали дъното заради личните си проблеми, изглеждат,  сякаш съвсем не ги вълнуват това.

Независимо от предубеденото отношение от страна на обществото, сред тях попадат и такива, които заслужават нормален живот.

Мариус бе бездомен. Той се появи една сутринта пред едно малко заведение. Негов собственик бе 30 годишният Григоров.

– Моля ви, господине, дайте ми няколко лева – каза Мариус на Григоров –   или поне нещо за ядене.

Григоров се замисли, много му се искаше да изрита бездомника далеч от заведението си, но изведнъж се обърна към Мариус и му каза:

– Защо да не ти дам работа?

– Аз живея на улицата от 16 години, – наведе глава Мариус. – Заради криминално престъпление, никой не иска да ме вземе на работа. Трябва да крада или да прося, за да мога да преживявам.

Този разказ на скитникът, още повече затвърди желанието на Григоров да му помогне.

– Добре, – каза собственикът на заведението, – ела да миеш съдовете в кухнята за два часа.

– Готов съм само за храна да ви работя, – съгласи се скитникът.

Мариус сложи престилка, изми ръцете си и започна работа.

Когато собственикът предложи сандвич на Мариус, скитникът го раздели на две и едната половината занесе на една бездомна жена на улицата. След това се върна и продължи да мие съдовете.

След двата часа работа Григоров заплати на Мариус няколко лева. И двамата се разделиха. На другия ден Мариус отново дойде, да мие съдовете в заведението. Това продължи няколко седмици.

Накрая Григоров повика Мариус и му каза:

– Ти заслужаваш да работиш в заведението ми на постоянна работа…

Мариус прошепна:

– Благодаря ви…

А очите му се насълзиха.

Не трябва да съдим за човека по външния му вид. Ако някой не помогне на изпадналия, проблемите му няма да се решат.

Във Варшава преди концерт на Лист неговият импресарио обявил пред публиката, че в залата ще горят 500 свещи.

Седящият в галерията недоверчив провинциалист изобщо не го домързяло и преброил всички свещи. Без да ги дочете до края, той се почувствал измамен.

Изобщо не му било до музика. Той дълго седял, пъхтял и още повече затъвал в огорчението си.
Накрая не издържал, станал и възмутено извикал:

– Как не ви е срам! Панове, нас отвратително ни лъжат! В тази зала са само 498 свещи, а не 500…

Не разбирайки какво се случва Лист прекратил концерта. Тогава на сцената излязъл импресариото.

– А преброихте ли свещите на пианото? – гневно попитал той.

– Не, – смутил се провинциалистът.

– Съжалява, простете …. Продължавайте нататък, господин Лист.