Стоил израстна в семейство, в което се говореше за Божията любов, но повече се наблягаше на гнева.

Още от ранните си детски години той чуваше:

– Какво правиш? Бог ще те накаже за това!

Някои от тези забрани му изглеждаха необосновани, но той уважаваше родителите си и по-възрастните хора и не смееше да им противоречи.

В църквата в която ходеше, на Стоил му бе трудно да приеме Бога като любящ баща.

Един ден, когато четеше от Библията си, на Стоил му направи силно впечатление в Софония 3:17 изразът „ще се развесели“.

Стоил вдигна глава и закрачи нервно напред назад.

– Какво излиза? – попита той. – Бог се весели за мен.

Стоил си спомни радостта на баба си и дядо си, когато виждаха тях, техните внуци.

– Тази спираща дъха радост, – каза си Стоил, – извира от една безусловна любов. Ако аз, който съм човек, мога да изпитвам подобна любов, колко по-силна е Божията любов към нас! Нали ние сме неговите деца.

Стоил изведнъж смръщи вежди, вдигна показалеца си тавана и продължи размишленията си.

– Ами ако човек се почувства необичан и нежелан?…… Само човеците могат така грозно да отблъснат и отхвърлят някого, но Бог ни обича и се радва за нас. Това е истинска утеха.

Мислите в главата на младежа течаха много бурно.  той бе открил нещо ново, което силно го бе развълнувало.

– Не бива да съгрешавам, – каза си Стоил, – но не за това, че ще бъда наказан, а защото ще се наруши общението ми с Бога. Божията любов е нещо реално, което не бива да се отхвърля и пренебрегва.

Наталия работеше в заведение, където живееха хора с мозъчни травми. Повечето бяха претърпели катастрофи с кола или мотор.

Някои от тях можеха да общуват с другите и си помагаха взаимно.

Но имаше и такива, които бяха затворени в себе си. Ето, Недялко прекарваше целия си ден в мълчание. Ако някой се опиташе да го заговори, свеждаше незабавно очи и бързо ускоряваше крачка, за да се отдалечи светкавично от мястото на срещата.

Работата на Наталия се състоеше в това, да помогне на тези хора да станат поне малко по-самостоятелни. Това съвсем не беше лека задача.

Тя им помагаше да се хранят, да извършват някои от ежедневните си дейности, показваше им как да играят игри…..

Но точно тук в игрите ставаха неприятните инциденти.

– Ти само на него помагаш, – мърмореше Григор с карти в ръцете.

– Няма да ми гледате картите, – свирепо изгледа всички на масата Огнян.

Достатъчно бе някой да го погледне за миг и той бе готов да набие „нахалника“. За съжаление, травмите от миналото на някои провокираха неочаквани пристъпи на гняв, който можеше да прерасне и до насилие.

Всички от екипа, заедно с Наталия бяха обучени предварително, как да постъпят ако възникнеше подобна ситуация. Бяха ги инструктирали:

– Не приемайте лично тези случаи. Те се дължат на състоянието на болните.

Наталия, като и другите от обслужващия персонал знаеха, че при изявило се раздразнение и ярост, трябваше да запазят спокойствие и да се държат нормално, все едно нищо не се е случило.

При по-тежък случай се намесваха лекарите, които биеха успокоителни инжекции.

Един ден, когато бе мирно и спокойно в трапезарията, Наталия сериозно се замисли: „Мога ли това, което практикувам тук сред тези хора, да използвам в живота си?“

Спомни си, че Исус учеше учениците си, че ако някой го удари по едната буза да обръща и другата.

„Понякога хората, не само в това заведение, а и навън, постъпват неправилно, – каза си Наталия, – заради някоя сътресение или нарушение на нормалния му начин на живот в миналото му. За това на обидата трябва да отвръщаме с любов“.

Тя наведе глава и тихо се помоли:

– Господи, помогни ми да отвръщам с любов на лошото отношение към мен, което е породено навярно от болка, страдание или несправедливост извършена спрямо този човек в миналото му…..

Имах куче, което много се страхуваше от непознати, Всеки път, когато го водех на преглед при ветеринара, се налагаше да му слагам намордник, за да не ухапе лекаря.

Исками се понякога някой на мен да ми сложи намордник. Например, когато се скарах на възрастен мъж, че коментира с много силен глас  и пречи на околните да гледат постановката.

Какво казва псалмистът?

„Рекох: Ще внимавам в пътищата си За да не съгреша с езика си. Ще имам юзда за устата си.“

Щом той може да въздържа устата си, защо да не мога и аз?

Понякога дори да успея да замълча, емоциите бушуват в мен. Но това не трябва да е така.

Праведният живот изисква близки взаимоотношения с Бога.

Започнах да се моля на Господа да ми помогне да се въздържам от лоши думи. Когато съм раздразнена, Го моля да ме успокои и да ми даде сила да се контролирам.

Все още правя грешки и искам прошка от Бога. Вярвам, че следващия път ще се справя по-добре с гнева.

Само Божията любов може да промени гневните  ни думи, за да служим за благословение.

Нека думите ни бъдат добри и да принасят добър плод.

Музиката гърмеше от съседния апартамент. Изобщо не можеше да се спи, а сутринта всички отиваме на работа и трябва да сме отпочинали.

– Маноле, – каза Лиляна на съпруга си, – иди, поговори с тях и ги помоли да намалят звука на радиоуредбите си, минава вече 22 часа.

Той отиде, но го срещнаха с подигравки и тръшнаха вратата пред него, а музиката изобщо не намалиха. Докато се прибираше Манол се ядосваше на неразумното им поведение.

На другата сутрин той се приготви да напише гневно писмо до управата, че не спират да тормозят цялата улица със шума си, който създават с тяхната компания.

Но изведнъж Манол си спомни за радостта на хората, с които се чувстваше страхотно. Представи си прекрасните си деца и внуци. Пред очите му започнаха да преминават множеството благословения, с които Бог бе изпълнил неговия живот и този на близките му.

Само за няколко секунди всички неприятни емоции се изпариха.

През следващите няколко часа Манол усещаше как гнева напира, но той отново си спомняше колко благ към него е бил Бог и лошите мисли отминаваха.

Манол започна да разбира все по-ясно на какво иска да го научи Бог.

„Трябва да държа здраво всичко, което е истинно, честно, праведно, любезно и благодатно, – помисли си Манол, – защото ако го правя гневът, злобата и грехът ще бягат от мен. Ще имам живот изпълнен с мир такъв, за какъвто копнеем всички“.

Когато сме гневни, можем да намерим мир, като си припомним всички Божии благословение, които сме получили даром.

Младен гледаше към двора и погледа му попадна на стройната снага на бора, която се извисяваше нагоре.

– Преди двадесет години беше само едно малко крехко дръвче, което се нуждаеше от ограда, за да не го стъпче някой, – върна е назад в годините Младен.

Сега то хвърляше сянка върху цялата къща.

– Помниш ли как беше миналата зима? – обърна се Младен към бора. – След една много силна буря клоните ти се сведоха чак до земята, от тежестта на снега.

Младен по разтърси снага, сякаш бе борът, който се опитваше да свали снега от себе си.

– Тогава като те гледах, приличаше на християнин, какъвто бях тогава. Години наред допусках тежестта на спомените от злоупотребите, които бях понесъл през детството, както и ранната смърт на майка ми, да изсмучат силите ми. А това ми пречеше да израствам във вярата.

Младен въздъхна дълбоко, а след това продължи:

– Бях допуснал гнева и обидата да завладеят сърцето ми.

Бръчките още по-дълбоко се врязаха в челото му, устата му пресъхна, но той се напрегна и продължи монолога си:

– Вместо да издигна гласа си да прославя Бога, Който превръща всяка наша трудност в добро, аз с усъмних в Неговата доброта.

Младен си спомни как слънчевите лъчи огряха бора и стопиха снега по клоните му. Едва тогава дървото се изправи отново. То отново стана силно и величествено.

За разлика от дървото, ние можем да избираме как да реагираме на трудните обстоятелства в живота ни. Можем да решим, да живеем под тежестта на болката и гнева, но има и друга възможност, да позволим на Бога да стопи леда, за да се изправим отново.

Горчивината в сърцето ни може да попречи да усещаме Божието присъствие.

Младен отдавна бе преодолял болката и огорчението, сега стоеше изправен и готов да посрещне всяко предизвикателство, защото той не беше вече сам.

– Ще остана отворен към Бога, – каза си Младен – и никога няма да загубя доверието си в Него и безкрайната Му любов. Сега с Господа се чувствам достатъчно силен, да преодолея всяко трудност и да се изправям дори под силния напор на житейския вятър.