На един генерален директор фамилията била Царев, а прякорът му съответно бил „цар“. Преди Нова година той дал на работниците си гола заплата. Какво да се прави, клиентите се оплаквали от трудните времена, не им привели навреме парите. Но генералният директор обещал по-късно да компенсира нещата.
След един месец генерлният директор отново събрал всички работници. На маста стоял куп пликове и казал на присъстващите:
– Преди Нова година не можах да ви дам бонуси към заплатите и вие знаете поради какви причини. Но аз държа на думата си, за това получете обещаното сега. За да разберете, че сте ми много скъпи и никога няма да ви изоставям, ви давам два пъти повече от обещаното. Надявам се правилно да оцените това и в трудно време да не ме зарежете….
За няколко минути хората в офиса зашеметени мълчали. Изведнъж от последния ред се раздал треперещия глас на инженера по сантехниката:
– Боооже, Царя пази …. Сиииилен, държаааавен ….
Стените на помещението се разтресли от дружен смях.

Дора паркира колата и седна в бара. Поръча си кафе без кофеин с мляко. Докато чакаше, реши да се обади на сестра си и бързо набра номера ѝ. Когато сестра ѝ вдигна Дора каза:

– Новия наемател е много разхвърлян, из цялата вила са пръснати книжа, няма къде човек да стъпи. Внимавай, ще си имаш проблеми с него.

Дора усети, че сетра ѝ я слушаше по-внимателно от друг път.

– Много си се променила, – отбеляза сестра ѝ.

– Добре съм, нищо ми няма, – бързо реагира Дора.

– Гласът ти е някак променен. Звучиш като възрастна, това може би е от напредването на бременността ти.

– Глупости, – засмя се Дора, – същата съм си.

– Не, не е така, – не се съгласи сестра ѝ, – звучиш някак тъжно. Да не си се забъркала в някаква каша?

– Само каши ми трябват, това пък от къде ти дойде на ум, – трепна Дора. – Сякаш моите проблеми са малко.

– Ами тогава, – заяде се сестра ѝ, – заеми се да намериш баща на детето си.

– Това теб не те засяга, гледай си своите неща, – сопна ѝ се Дора. – Защо ми говориш така? Правя ти услуга, проверих новият наемател и състоянието на къщата ….

За Дора беше важно да чуе познат глас. Сестра ѝ бе само две години по-голяма от нея. Трудно е  да се каже, че се обичаха, но двете израстнаха заедно, а сега по-малката пожела да чуе гласа на кака си, липсваше ѝ.

– Нашите пак се скараха, – поде разговора отново сестра ѝ.

Дора като чу това ѝ се искаше да затвори телефона. Цялото ѝ тяло се разтрепера.

– Както винаги създаваш раздори. Майка отново ме упрекна, че съм те оставила във вилата. Успя да ни скараш.

Всичките приказки на сестра ѝ, не представляваха особен интерес за Дора. Те бяха като за живот, в който нищо особено не се случва. Искаше ѝ се да сподели, да ѝ каже, че и при нея има промяна, но не желаеше да го изявява гласно, искаше ѝ се, сестра ѝ сама да се досети, да напипа нещата, да бъде по-настоятелна, но явно днес не беше деня.

Дора попита сестра си:

– Как са децата и мъжът ти, – сякаш беше на 70 години и се стараеше да не загуби миналото си.

– Добре са, нещо друго да кажеш?

– Не се тревожете за мотоциклета вързала съм го с верига.

Сигналът прекъсна разговора и Дора остана сама. В живота ѝ бе настъпила промяна, освен детето, което очакваше и се надяваше това да е за добро.

По коридора се стигаше до друго помещение. В земята имаше четириъгълни дупки, от който се издигаше пара, пълни със сярна вода.

Гласът на Сандро едва се чуваше:

– Знаеш ли, че Тбилиси е започнал със сяра?

– Имаш пред вид тези изпарения тук ли? – попита го Михо.

Сандро без да отговори на въпроса, разказ древната легенда за града:

– Веднъж един цар пуснал сокола си. Птицата му преследвала тетрев. Царят дълго чакал, но не видял нито сокола, нито тетрева. Тръгнал царят да ги търси и се озовал в една горичка. Там течала вода с цвят на сяра.. Тетревът се бил удавил в нея, а соколът го последвал. Така царят открил сярна баня и положил основите на град Тбилиси, тогава се наричал Тифлис.

Сводестето помещение бе изпълнено с пара и мирис на сяра. Горещата вана беше същинска мътилка от развалени яйца. Телата на мъжете лъщяха от влагата. Сярата беше проникнала в кожите им.

– В този извор са се потапяли всички завоеватели и войни, които са завзимали този град, – обади се в мъглата от пара Сандро. – Завоевателите, когато били опиянени от кръвта и натежали от умора идвали тук.

Сандро махна с ръка на масажиста, който беше кльощав и дребен. Посочи му Михо, който токущо бе излязъл от една сярна дупка и му каза:

– Почвай!

Масажистът скочи бързо на гърба на Михо и започна да пристъпя леко като танцьор. След това пръстите на ръцете му се забиха в плътта на лежащия. Изви ръцете на Михо и костите му леко изщракаха.

Всичко вероятно изглеждаше болезнено от страни, но Михо не чувстваше болка. Под твърдите и еластични удари на масажистта Михо усети как всичките мускули на тялото му бавно се отпуснаха и се отделиха от костите.

– Стига му толкова, – каза Сандро.

Михо се изправи, цялото тяло го болеше.

– Тичай в съседното помещение и се хвърли във водата, – каза му Сандро, като го поогледа малко.

Михо изтича и се хвърли в леденостудените води на втората вана. Дъхът му секна. Крайниците му се напрегнаха и се изпълниха с живот. След това излезе и се загърна в един бял чаршав.

Сандро го погледна очакващо:

– Как си сега?

– Гладен съм! – каза Михо.

– Здрав си вече, – зарадва се Сандро, – да вървим масата ни чака.

Веднъж Били Брей, благочестив свещеник, седял до леглото на умиращ християнин, който през целия си живот се стеснявал да свидетелства за Христос.
Умиращият казал:
– Ако имах поне малко сили, щях да прославя Бога със силен глас.
Били Брей отговорил:
– Колко жалко е, че вие не Го славехте, когато все още имахте сили.
Много от нас в последните си минути ще се обръщат назад и ще видят пропуснатите възможности за свидетелстване. Тогава ще плачем, защото не сме позволили на време Бог да действа чрез нас. „Идва нощта“, когато вече никой не може да направи нещо.
Ако сте решили да изследвате Писанията, да отделяте време за молитва, да печелите души за Христос, да инвестирате своите таланти в Неговото Царство, то направете го сега.

Двете току що се бяха запознали. Лили бе сламено руса със сиви очи, а Маргарита мургава с гарваново черна коса и очи като маслина.

– Рано напуснах мястото, където израснах, като теб, – каза Лили. – Имаш ли приятели у дома?

– Само една приятелка, – каза Маргарита, – тя живееше около езерото. Обаждам ѝ се по телефона, но там няма да се върна. Имаш ли деца?

– Не. А ти?  – полюбопитствува Лили.

– Забременях на 15 години от братовчед ми. Направих аборт. – Магдалена замълча, а на лицето ѝ се изписа болка. – За това мразя онова място…. Баща ми ме насилваше, след като навърших 10 години, после братовчед ми. Избягах, щом станах достатъчно голяма, но след това много трудно се възтанових, …. не можах да преодолее всичко напълно. Не мога да понасям мъж да ме докосва, дори и да го харесвам, за това избрах жени. Някога се надявах, че нещата ще се промянят, но вече не вярвам.

– Разбирам, – каза с тъга Лили.

– Разбираш ли? Теб насилвали ли са те сексуално? – предизвикателно я погледна Магдалена.

– Беше по време на онези безброй стълкновения и убиства, които прерастват във война. Превързвах ранени в едно село, а след това трябваше да отида до града за медикаменти. Край мен мина кола и спря. В нея имаше четирима войника и едих офицер. Те ми предложиха любезно да ме закарат до града. Не исках да се кача, но до града беше много далече. Километър по-нататък свърнаха в горичката, …….виках, загуби си гласа от викане, …срамувам се от това.

– Ти нямаш вина за това, – каза Магдалена и погали Лили по главата. – Какво си направила? Приела си да те закарат мъже, които са казали, че ще ти помогнат.

Сълзи на гняв и болка се стичаха по лицето на Лили.

– Бяха вързали ръцете ми, – с мъка продължи Лили, – По едно време загубих съзнание…. Когато дойдох на себе си бях цялата изтръпнала. Изправих се и тръгнах. Добрах се до града, но на никого нищо не казах…… От тогава мразя този страх и си мисля с болка за жените, които са преживели подобно нещо.

– Те са били войници, но отдавна са умрели душевно, – каза Магдалена. – Това, което има значение е как си ти? Това е единственото, което можеш да промениш.

– Знам, – прошепна Лили.

– С главата си знаете това, но не и със сърцето, там трябва да проникне това знание, – посочи сърцето ѝ Магдалена.

– Знам и се опитвам.